За век и половина историческите реалности предизвикаха мащабно политическо преформатиране на географската област Македония. Нейната рожба – В.М.Р.О проля реки от кръв за да предотврати разпокъсване на македонската земя и да я превърне в самоуправляваща се държава, но това не се случи и днес тази територия е разделена между 5 държави като всяка от тях,  според своята политическа доктрина, определя етноса на своите поданици. Въпреки, че политически граници разделят македонци, българи, гърци, сърби и албанци съществува ограничен брой население, което декларира принадлежност към етнос различен от общоприетия в съответната държава доктрина. Най-чувствителни, в това отношение, са Република България и Република Северна Македония. Първата, като държава с вековна политическа история, би трябвало да оказва по-осезателно влияния върху населението на своята южна съседка, появила се на политическата карта само преди три десетилетия. В този смисъл гражданите в РСМ с българско национално съзнание би трябвало да са значителен брой, но фактите не потвърждават това очакване. Въпросът на въпросите е защо въпреки широко застъпената в България теза, че македонците са българи днес броя на тези, които се декларират като такива в РСМ е достигнал екзистенциалния минимум? Един изчерпателният отговор ще е достоен за международно признание и би трябвало да включва много аспекти на проблема, включително насилственото обезбългаряване на Македония от страна на победителите Сърбия и Гърция, но настоящата публикация има скромната цел да хвърли малко светлина върху сто и петдесет годишното очакване на българите в Македония най-после да настъпи обещания от българските управници „ удобен момент“, когато българската държава ще обърне поглед от територията върху към прокламираните от самите тях политически цели.

Както денят се познава от сутринта, така и общото бъдеще на освободените и неосвободени българи започна да се изяснява още със създаването на Княжество България. Поданиците на новата българска държава получиха гражданска свобода, но васалния статут на държавата  официално е бе лишил от право на външна политика и не позволяваше самостоятелна вътрешна политика. Българите от Тракия и Македония също желаеха да получат правата на северните си събратя и потърсиха възможност да бъдат част от новосъздадената държава. Те излъчиха 45 представители, които през 1879 г. се насочиха към град Търново където предстоеше юридическото санкциониране на трибутарната българската държава. Избраниците се надяваха, че ще бъдат съставна част от учредителите, но не получиха официален достъп до залата  и Учредителното събрание от 1879 година се състоя без представителите на Тракия и Македония. В тяхно отсъствие новоизпечените васални депутати по-лесно загърбиха Общонародния въпрос като първостепенна общобългарска цел. Те не предвидиха реални действие по националното обединение, което самите те прокламираха като общонародна цел, с което регистрираха първото официално отлагане на държавната помощ за българите извън княжеските граници –  https://parlichev.com/bg/obsthe-narodnijta-vaprosa-obsthonarodniyat-vapros-1878-1879-g/. Решенията бяха взети от 229 народни представители, почти всички посочени от руската администрация управляваща княжеската територия, като 8 от тях бяха с произход от Македония, руски възпитаници, директно свързани с Временното руско управление  и членове на новосъздадените княжески партии. –  https://parlichev.com/bg/uchreditelnoto-sabranie-1879-godina-bez-predstaviteli-na-balgarite-zhiveesthi-izvan-knyazheskite-graniczi/.

В зората на третата българска държава първите български депутати трябваше да разрешават дилемата – или да представляват всички българи и да търсят решение на Общобългарския въпрос, както изискват общобългарските интереси, или да ги загърбят и в полза на едно по-сигурно бъдеще за прохождащата васална държава. Политическите реалности не позволяваха първата опция, и това бе достатъчно основание за първите български държавници за да започнат „ хитрата“ дипломация – хем добри васали, хем добри събратя. Тя се състоеше в прилагането на тактиката условно наречена „ Удобен момент“ – обещание да се подкрепи свободата на неосвободените , без да се предприемат съществени реални действия. Похват политически удобен за начинаещите български управници, но неприемлив за тези, които очакваха мощ от своите събратя в съпротивата срещу османския гнет.

Още не заглъхнали дебатите в Учредителното събрание и охридчани се разбунтуваха. Водача на бунтовниците Натанаил Охридски се обърна за помощ към новоизбраните в Търново депутати с думите: „..именем Бога, именем человечества и именем на нашето народно бъдеще и благосъстояние да се земят нужните мерки за достигането на нашето единство според Сан-Стефанский мирен договор, инак голяма отговорност ще падне върху тия, които можаха да бъдат полезни народу си, а не искаха..“ , но те останаха глухи за неговият апел. Тактиката на „ голямата дипломация“ за „ удобния момент “ беше вече стартирала с отстраняването на некняжеските избраници. Охридските бунтовници повярвали в обещанията на Натанаил Охридски, очакваха, че Македония също ще бъде съставна част от руския проект за  Сан-Стефанска България. Вместо това, след като техният водач избяга, те бяха съдени и изпратени да гният по турските каторги. Княжеството не само, че не им помогна, но дори не предприе необходимите официални действия за защита на сънародници. Всичките пострадали бяха вписани в графата „добри българи“ недочакали „удобния момент“. В същата графа попаднаха всички убити и заточени по турските каторги македонски българи взели участие в Кресненско-Разложкото въстание от 1879 г. Водачите на въстанието Натанаил Охридски и Стефан Стамболов, след среща в Кюстендил, бяха натирени от княз Дондуков обратно в Княжеството. Натанаил бе въдворен във врачанската епархия, а Стамболов получи чиновнически пост във Вътрешно министерство / А. Страшимиров. Диктаторът. Нови проучвания върху живота и личността на Стефан Стамболов.  С.,1935, с.66-67/ . Явно, че до този момент генералната линия на „ хитрата политика“ прилагана спрямо Македония все още не била изяснена. След неуспеха на въстанието перспективите се проясняват и от този момент управниците ще издигнат всред българското общество мотото, че „ българите трябва да редят собствената си държава без да забравят Тракия и Македония“.  Това намерение за помощ неопределеното бъдеще ще се превръща в индулгенция на поколения български политици и дипломати, винаги когато ще им се налага да обръщат поглед назад в историята за да обяснят държавната политика. Те ще останат глухи за предупреждението на македонските българи от 1879 г., че ще загубят българския елемент в Македония : „ .. у нас става борба за живот или за смърт? Вие тряба харно да знаете, че Македония, веднъж оставена под турския ярем, тя за вас е изгубена; защото враговете на нашето обединение неусипно действат, и гледайки, че останалото за тях е изгубено, се обърнаха главното внимание на нашата страна; с цел да истребат в нея българския елемент.“– https://parlichev.com/bg/osthe-prez-1878-godina-ednite-balgari-kazvat-na-drugite-balgari-che-sthe-zagubyat-makedoniya/.

Македонските бежанци в Княжеството не забравиха своя род и роден край. В начало, спонтанно, по-късно организирани в македонски дружества, те постоянно апелираха във всички посоки и най-вече към българския княз и правителствата да окажат незабавна помощ на безправните им братя. По площадите на по-големите български градове се държаха множество речи приканващи към активни действия за подпомагане на македонските българи в тяхната борба за освобождение от тиранията. Активизирането на македонската емиграция не доведоха до реални резултати в Македония, но създадоха много активи за княжеската политика. Организираните в Княжеството македонски дружества започнаха през 1884 година целенасочени действия за въстание в Македония, които на следващата година доведоха до Съединението.  Спирането на Четническата акция от 1894 г., дело на македонската емиграция, се превръща в мотив за султана за да бъде признат Фердинанд като княз на българите. Стабилизиране на политическият статус на княжеските управници не промени тяхната политика към македонските българи. Напротив, още през  1895 г. княза и правителството много ясно заявяваха, че те няма да подчиняват интересите на българите от своето княжество на интересите на българите от не освободените територии – https://parlichev.com/bg/osthe-1895-g-knyaz-i-knyazheski-upravniczi/. Политическите реалности в Княжеството силно ограничаваха възможностите на легалното организирано движение на македонската емиграция в полза политическа подкрепа за събратята им в Македония, но там се зароди движение, което потърси въоръжения път към свободата.  През 1893 се създаде Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация.  Революционерите ясно заявиха, че желаят самостоятелност – автономия за Македония и с действията си доказаха, че са готови да отдадат живота си за нея. Те не получиха подкрепа от българските правителства, напротив, бяха обявени за застрашаваща съществуването на Княжеството опасност. За всички негативи в обществено-политическия живот на Княжеството бяха обвинени „ македонските движения“. – https://parlichev.com/bg/ministar-predsedatelya-do-knyaza-1902-g/.  В деня на избухването на Илинденското въстание министър-председателя Рачо Петров демонстрира пред представителите на В.М.Р.О политическата концепция на правителството: „ Македония е толкова нуждна за нас, че, да е населена с киренайци пак трябва да я превземем…“ – https://parlichev.com/bg/ministar-predsedatelya-racho-petrov-za-makedoniya-makedonczite-i-kirinajczite-1903-g/. По време на самото въстание властта изпълни васалните си задължения и направи всичко възможно за да възпрепятства преминаването на бунтовници от княжеска на македонска територия, за което княза и правителството получиха официални благодарности от суверена. Въстанието показа, че саможертвата на въстаниците за постигане на граждански и политически свободи в Македония не е достатъчна мотив за българските управници за да настъпи предвидения от българските управници „ удобен момент“. В последствие заваляха доказателства, че тяхната политика ще продължава да следва разбирането на Рачо Петров за превземане на Македония без интерес към стремежа на „ киренайците“, т.е. македонците живеещи там, към самоуправление-автономия. Властниците,  следвайки „хитрата“ политика се надяваха, че с едно бъдещо разширение на държавните граници ще успеят да заличат щетите от своето дълголетно васално поведение, но „киренайците“ , чрез своите легални и революционни организации, неспирно настояваха за политическо самоуправление и не желаеха то да бъде отлагано повече. Иск, който се превърна в крайъгълен камък на отношенията между българската държава и онази част от населението на неосвободена Македония, което припознаваше себе си като съставка на българския етнос.  Едните превърнаха несбъднатия руски проект за Санстефанска България в национален идеал, а тези които все още влачеха турския ярем поискаха Македония за македонците и политическо самоуправление-Автономна Македония- https://parlichev.com/bg/politikata-na-knyazhestvo-i-czarstvo-balgariya-v-makedoniya-razlichna-ot-ideyata-na-vmro-za-avtonomiya/. Явното разминаване на стратегическите цели противопоставиха интересите на българите от двете страни на държавната граница. Факт който превърна революционната организация в Македония и легалните македонски дружества на българска държавна територия в едно перманентно за българската държавна политика неудобство. Колизията между държавния интерес защитаван от българските правителства и националния интерес, който те би трябвало да защитават в случай, че нацията включва и българите живеещи в неосвободените земи по територията на Мизия, Тракия и Македония появила се с отлагане решението на Общобългарския поради несигурното бъдеще на васалната държава се задълбочаваше с всяко следващо десетилетие. Ако през 1879 г. депутатите от Учредителното събрание срамежливо, тихо-мълком отстраниха представителите от Македония за да не застрашават интересите на вече освободените, то  три десетилетия по-късно българското правителство, със същото намерение, официално пое задължението – „ България се задължава в пределите на своята държава да потъпква всяко македонско движение ..“ – https://parlichev.com/bg/balgariya-se-zadalzhava-v-predelite-na-svoyata-darzhava-da-potapkva-vsyako-makedonsko-dvizhenie/. И в двата случай политическия мотив за отлагане на незабавната намеса в помощ на несвободните е застрашената свобода на свободните.

Тридесет и пет години македонските българи очакваха „ удобния момент“ за да може „България да не влиза боса в огъня“, а обута, т.е. да им се помогне с достатъчно въоръжена и подготвена армия и те да се сдобият с човешки права и свободи. На практика това означаваше 600 000 хиляди мобилизирани българи, готови да изпълнят прокламираната от Цар Фердинанд цел : „ …Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача. Отвъд Рила и Родопите нашите братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигането на тази цел, както от Великите сили, така и от българските правителства не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи…“. Ултимативната нота на трите съюзени държави до Турция документира факта, че официално обявената от тях цел на войната са реформи в Македония, предвидените в чл. 23 от Берлинския договор т.е. автономията на Македония. Същата цел бе преследвана и от населението в Македония. Тя бе залегнала и в програмните документи на организираното революционно и легално движение групирано около В.М.Р.О и Н.К. на македонските братства в България, което обяснява тяхната подкрепа за воюващите срещу султана съюзнически армии и участието на македоно-одринските опълченци в редовете на българската армия. Оказва се, че българското общество и В.М.Р.О. са били недостойни за „ висшата национална политика“. На 30 юни 1911 година квесторите на Великото Народно Събрание констатират, че 323 депутати, заедно с министрите и бюрото на Събранието, гласуват поправка на чл. 17 от Търновската конституция, която дава право на монарха и правителството да сключват тайни договори без съгласието на Народното събрание – https://parlichev.com/bg/monarha-i-pravitelstvoto-sklyuchvat-tajni-dogovori-bez-saglasieto-na-narodnoto-sabranie-1911-g/. „ Македонците“ не знаеха, че в същото време българският цар и правителството, тайно от тях, деляха завладяната територия със съседните балкански държави – https://parlichev.com/bg/londonskiya-dogovor-ot-1913-g-e-istoricheskoto-dokazatelstvo-za-nezhelanieto-na-balkanskite-darzhavi-da-priemat-avtonomiyata-na-makedoniya/.  В нито един момент, от започването на войната до нейния край, никоя от трите държави не предприе реално действие по изпълнение на обявената цел – предвидените в чл. 23 от Берлинския договор реформи . 1913 година се оказа триумфална за българската армия и катастрофална за българската политика в Македония. Подписания през тази година в Лондон договор доказа, че нотата на съюзниците до Високата порта да се осигури автономия на Македония е била външно-политически камуфлаж прикриващ предварителните им договорки за разделянето на нейната територия – https://parlichev.com/bg/1913-godina-triumf-i-krah-na-balgarskata-politika-kam-makedoniya/ . Ясно изкристализира българската политика по Македонския въпрос – присъединение или нищо. Населението в Македония с българско национално съзнание не получи дълго отлаганата помощ, а получи нищото. Колизията в целта на организираното македонско движение, революционно и легално, ясно определена в официалните документи  като автономия за Македония и реалните действия на  българската държавна политика, насочени към присъединението на възможно най-обширна територия от Тракия и Македония,  се задълбочи значително и навлезе в нова фаза. Геройските прояви на българския войник по времена войната послужиха за вътрешно-политически камуфлаж на българските политици и чиновници за да прикрият катастрофалните последици причинили техните решения и действия върху перспективата за териториалното разширение на нацията- https://parlichev.com/bg/slavnata-balgarska-armiya-i-shushumigite/; https://parlichev.com/bg/makedoniya-pretenczii-i-rezultat/ ; https://parlichev.com/bg/44-ma-balgari-platiha-s-zhivota-si-za-vseki-edin-zaguben-kv-km-ot-darzhavnata-teritoriya-1916-g/

 Спечелили две поредни войни срещу България съседите трайно се настаниха в Македония и започнаха да налагат своите държавни институции в заетите от тях територии. В Егейска и Вардарска Македония българският елемент бе подложен на репресии, а лидерите на унищожение. Победена и обезсилена България не можеше повече да разчита на териториално обединение на етноса и се наложи да промени своята политиката към силно обезбългарената Македония. Обещанията за териториално обединение се преформатираха в обещания за духовно обединение, като присъединението отново бе отложено за неопределено бъдеще- https://parlichev.com/bg/revolyuczionnata-borba-na-vmro-i-duhovnata-zasthita-na-balgarskite-instituczii-1920-1925-g/.

Какво действително остана от българският етнос живеещ по територията на Македония след толкова обещания и военни катастрофи? В началото на 20-ти век, според прословутата статистика на Васил Кънчов, българите в Македония са 1,181,336. Ако всички тези българи, в условията на османско господство и под заплаха на ятагана, не са се страхували да представят себе си като част от етноса – какво се случи с тях за едно столетие за да ги броим сега на пръсти?  Ако възприемате дежурния отговора на казионните патриоти и червените дипломи, че за всичко са виновни великите сили и подлите съседи, тогава всичко е наред. В противен случай може да разгледате по-внимателно, политиката на българската държава спрямо македонските българи, която управниците водят от времето на Васил Кънчов чак до ден днешен. Тогава по-лесно ще се преглътнат фактите, че на остров Малта гласуват два пъти повече българи от тези, които живеят в Македония и на остров Кос гласуват повече българи от тези, които живея в Охрид, Прилеп и Велес взети заедно. Пък и може да се замислите за реалните резултати от българската национална политика провеждана в Македония, от времето когато генерал Рачо Петров,  достигнал до най-висшия държавен пост министър-председател на Княжество България, каза:  „…Македония е толкова нуждна за нас, че, да е населена с киренайци пак трябва да я превземем…“, та чак до ден днешен. https://parlichev.com/bg/makedoniya-e-tolkova-nuzhdna-za-nas-che-da-e-naselena-s-kirenajczi-pak-tryabva-da-ya-prevzemem/