Вместо покорна молба-смърт, 1903 г.
В. Македоно-Одрински куриер, 1903, бр. 1, с.2
Три месеца преди Илинденското въстанието, вестника се обръща към „ света” и задава въпроса: „ До сега вече, колко идеални момци сложиха юнашка глава за свободата на милото Отечество! Колко скали са поръсени с кръвта на смелите борци! Колко стари майки, с отчаяни ридания търсят незнайните гробове не милите си синове! Колко невести и моми са преживели най-грозния позор! Колко деца са минали под ножа на кръвожадния варварин!” ? Веруюто на революционерите: „Самата организация е положена върху една широка интернационална основа, в духа на която тя кани на борба всички недоволни от турския режим в Македония и Одринско, без разлика на вера и народност“ им даваше надежда, че ще намерят подкрепа от всички подтиснати народности в Македония, а не от политическите комбинации на младите балкански държави. Техният неуспех в това отношение е исторически факт, настъпил в резултат не само от неблагоприятната международна обстановка, аспирациите на балканските претенденти за македонската земя, но и от целенасоченото противодействие на Княжество България срещу въоръжената съпротива в Македония.[i] Във външно политически план българските управници стриктно изпълняваха васалните си задължения, а всред княжеското общество насаждаха убеждението, че решението на Македонския въпрос е обект на чисто българско държавно-политическо решение, което е по силите и възможностите на Княжеството. [ii]
В продължение на 120 години българските управници се опитват да прикриват пасивността на княжеските правителства, чрез една фалшива загриженост за съдбата на „Майка България”, обикновено използвайки клишето, че тя не била готова „ да влезе боса в огъня”, [iii] без да поясняват, за кое по-точно от своите деца тази майка не е поискала да изгори нозете си, след като, и тогава и сега, претендира, че Мизия, Тракия и Македония са от нейната плът ? Впрочем историята не се съобразява с чиновническите хитрини и ни дава правилния отговор. Княжеските управници спасяваха княжеското дете, което поради недалновидната им политика, в края на краищата, също остана недохранено.
На дежурната „патриотична“ постановка, че войната срещу Турция е водена за да бъдат спаси македонското и тракийското дете, историята също е дала своя отговор. Войната се водеше за разширяване територията на Царство България, според доктрината на цар и управници, която доминираше над стремежа на населението в Македония, да получи възможност за самоуправление и да се запази целостта на Македония.[iv]
Synergie A.M.
Предишна публикация
Министър-председателя Рачо Петров за Македония, македонците и киринайците, 1903 г.Следваща публикация
Министър-председателя до княза, 1902 г.