Фикцията Санстефанска България и македонските българи.

„ Татко каза, че ще ми купи колело, но друг път“

Вгледаме ли се в историческите факти ще лъсне цялата нищета на българската претенция да  превърне руския проект Санстефанска България в политическа реалност и общонационален идеал.

На 21 юли 1878 г., още незасъхнало мастилото на подписите поставени под Берлинския договор, българите чуват от устата на руския имперският наместник княз Дондуков-Корсаков горчивата истина, че трябва да се задоволят с това, което са получили : ,, Русия ви жела всички добрини на света, но тя може би не ще се бие с цяла Европа. За това вие трябва да се задоволите с това, което добихте днес.“.  Налага се да преглътнат и друга горчилка, че няма да водят самостоятелна политика. Княза заявява: „ че има кой да се грижи за съдбата на българите“ / в. Марица, 1878, бр.1 /. Това явно не е било особен проблем за зараждащия се български елит, който безусловно възприема, че територията на Санстефанска България ще бъде осигурена на българите от тяхната освободителка Русия. Под мотото „ „Русия ни е освободила, тя ще ни защитава“ / Кусев, М. Погрома на България. Виновника. Ст. Загора, 1919, с. 16-19 / , политическите лидери на младата държава оставят руската империя тя да има грижа и да защитава българското историческо наследство. Докато българите, в очакване на руската помощ, въображаемо се настаняваха в границите на Санстефанска  България гърци, сърби, румънци, албанци, черногорци действаха с всички сили за да защитят и те своите национални интереси. Оказа се, че на конгреса в Берлин, там където се решаваше съдбата на балканските народи, единствено българите не присъстваха за да заявиха своята национална позиция: „На самия Берлински конгрес всички балкански народи бяха изпратили делегации, които да осветлят и по възможност да повлияят в своя полза — само от българска страна не се яви нито един човек не се поднесе нито един мемоар, който да протестира срещу неправдите или да помоли за малко повече човечност.“ / Владикин, Л. История на Търновската конституция. С., 1994, с. 95 /. Без съществена на политическа активност Княжеството, лишено от правото да провежда външна политика, очакваше от своята благодетелка Русия да му осигури голяма част от средновековното българско наследство. Това, обаче, не се случи  защото през Август 1879 година руският император Александър Втори приключва окончателно руския проект Санстефанска България. По време на дворцово съвещание в Ливадия в присъствието на  Военния министър  ген. Милютин,  ген. Павел Шувалов и Николай Гирс зам.министър на външните работи той нарежда на руският посланик в Цариград  княз А.Б. Лобанов- Ростовский да направи всичко възможно за да предпази Русия „да не се забърква в българските дела“ /  сп. Русская старина. С. Петербург,1913, т.154, с. 492 ; Д. Милютин. Дневник. Т. III. М., 1950, с. 70/. От този момент нататък България губи създателя на проекта Санстефанска България и единствен съмишленик подкрепящ нейното териториално разширение. Без съюзници и без потенциал за ефективно изпълнение идеята за обединение на българския народ в границите на Санстефанска България се превръща в една фикция използвана единствено за приповдигане на националното самочувствие на една част на обществото, която приема подобен подход за основателен. Друга част, която включва мнозинството от македонските българи, не възприемаха санстефанската идея, така както я налагаха партийците и чиновниците пряко или косвено свързани с тезисите на държаната пропаганда.  Става дума за времената, когато македонската емиграция в Княжеството и Царство България е формирала свои легални организации, а Вътрешната революционна организация е защитавала интересите на поробена Македония. И по-точно става дума за времето, след когато представителите на македонските българи не бяха допуснати в Учредителното събрание на новообразуваната българската държава – https://parlichev.com/bg/uchreditelnoto-sabranie-1879-godina-bez-predstaviteli-na-balgarite-zhiveesthi-izvan-knyazheskite-graniczi/ и когато „долните“ българи отправиха предупреждение към  „ горните българи“ че: „  у нас става борба за живот или за смърт? Вие тряба харно да знаете, че Македония, веднъж оставена под турския ярем, она за вас е изгубена ..-  https://parlichev.com/bg/osthe-prez-1878-godina-ednite-balgari-kazvat-na-drugite-balgari-che-sthe-zagubyat-makedoniya/

Още през през Януари 1880 година, преди княжеските държавни институции да са направили първите си крачки, „ цариградските македонски българе“ са разбрали, че Санстефанска България няма да я бъде и поради тази причина са настояват за изпълнение на чл.23 от Берлинския договор, а не за изгубена кауза. Същият иск е издигнат повсеместно от македонските българи живеещи големите градове Солун и Русе. Мълчаливият отказ на управляващите в Княжеството, да се застъпват за изпълнение на прословутият член 23-ти, не се възприемал безкритично. От средите на македонската емиграцията многократно се призовава българската държава да изпълнява своя дълг към не освободените българи, не само по отношение на църквата, но и по отношение на гражданските права предвидени единствено в член 23-ти. Ако се вгледаме по-внимателно в историческите факти, без да им предаваме излишен национален ореол, ще видим, че въпросите за политическата автономията на Македония и политическата идея на Санстефанска България са предизвикали разделение всред българите на „ тукашни“ и „ македонски“. За да бъдат уяснени проблемите в княжеската политика спрямо Македония на 26 май 1902 г. в София е свикано многолюдно събрание. Присъстващите са дискутирани почти всички аспекти на Македонския въпрос, много от тях актуални и до днес. След събранието Димитър Ризов издава брошурата „ Каква да бъде нашата политика спрямо Македония?“. Там за всички санстефанисти Ризов е написал следното : „ …да не си играем, вече с „ исторически задачи“, а да определим ясно онова, което трябва да вършим, като помним, че в политиката е важно онуй което е възможно, а не онуй което е желателно; а пък нашите македонски братя ще застави да се свестят всички, и стари, и млади, и да поставят въпроса там, и да поставят въпроса там дето той трябва да стои – свободата на Македония.“ След години на дискусии по въпроса за акцента на княжеската политика в Македония Ризов ще посочи достатъчно аргументи в полза на автономията предвидена по чл. 23 от Берлинския договор, недостатъците на екзархийската политика и безперспективността в политическата подкрепа на идея за Санстефанска България. Дебело е подчертал „ главния грех на досегашната наша македонска политика“ : „ Има, най-после и друго едно съображение, поради което ний не можем да предпочетем султанския ферман пред Берлинския договор. То е: че 23 и член от съшият тоя договор е единствения акт, в силата ни конто ний можем да търсим политически правдини за нашите нещастни братя в Македония. Ама тоя член още не бил изпълнен?—За туй сме виновати най-много ние, свободните българи, защото най-много ний сме заинтересувани в неговото изпълнение, а най-малко ний сме се погрижили за това изпълнение. „ – https://parlichev.com/bg/kakva-ne-e-tryabvalo-da-bade-nashata-politika-v-makedoniya-v-izdadena-predi-120-godini-kakva-da-bade-nashata-politika-spryamo-makedoniya/

Що се отнася до отношението на Вътрешната революционна организация към фикцията Санстефанска България то е посочено много точно ясно в „ Македония и Одринско (1893-1903). Мемоар на Вътрешната организация.“ 1904, с. 8, с. 17 : „ Не сме от ония, които оплакват разбитите илюзии за нeкаква „ Велика България”.  Не сме също и от ония, които биха седнали да нападат дипломацията, за гдето  „ разпокъсала целокупното българско отечество.“ Далеч от нас подобна мисъл! Но да набедяваме тая дипломация в жестокосърдечие, в липса на християнска любов и человеколюбие, в груб материализъм и животински егоизъм — това е наше свещено право, което никой не е в състояние да оспори!“ В Мемоара е посочена автономията на Македония, а не Санстефанска България като политическата цел на Организацият : „ В самите тия задачи се крие и целта на организацията: с масово въоръжено съпротивление да се добере до един гарантират човешки живот,  до един гарантиран ред и морал в управлението на турската държава — до една политическа автономия.“

Вътрешната революционната организация и организираната на територията на българската държава македонска емиграция издигнаха политическата идеята за Автономна Македония, която се настани трайно в съзнанието на македонските българин и измести мимолетната надежда за свобода в границите на Санстефанска България. Безспорното доказателство за това твърдение са програмните документи на македонското организирано движение – https://parlichev.com/bg/memoari-i-programni-dokumenti-na-makedonski-revolyuczionni-i-emigrantski-organizaczii-svarzani-s-avtonomiyata-na-makedoniya/ и факта, че македонската емиграция в Княжеството се отказа да чества своя празник на 3 март денят,  в който бе подписан Санстефанския мирен договор, като за свой празник избра  Духов ден, когато македонските българи честваха духа на Македония.