….

Мъчително и бавно възрастната жена сменя злокобните превръзки на побелялата си глава. Тя току-що се намеси за да ни покаже ужасна рана в скалпа, нанесена й безразсъдно при опожаряването на Смилево от турски войник, където престъпността на селяните е била близостта им до нападнатите от „разбойници“ села. Друга възрастна жена беше започнала да ридае бурно – един от нас и напомнял за нейния син, който тя видяла насечен на парчета; но по-младите жени не плачеха, не стенеха. Само едно, наполовина момиче, наполовина жена, тихо хлипаше докато разказваше за войниците, които изтръгнали детето от ръцете и’ и го хвърлили в пламъците на горящия и’ дом.

Намираме се в предградие на Битоля, група от къщи, разпръснати неравномерно по склона на стръмен хълм, граничещ с турско гробище. Той е гъсто натъпкан с човешки същества, които не могат да напуснат малките оградени дворове пред къщите, живеейки до десет семейства в една малка стая. Миризмата на пренаселеност се носи до небесата, прониквайки в сладкия свеж планински въздух дори от разстояние.

Много малко мъже са сред тази тълпа в малко по-голям двор от останалите, който избрахме произволно и влязохме. Бяхме чули, че жертвите на Смилево са дошли и че на няколко от тях, благодарение на добрите услуги на австрийския консул, е било позволено да останат. Останалите, много стотици семейства, живеят на открито, разпръснати на групи из равнината, без покривало и без топли дрехи, в зависимост от милосърдието на също толкова бедните селяни за хляб. Господ да им помогне преди да е дошла зимата! Но в края на краищата каква е тяхната съдба в сравнение с тези в планините, където нощите са ужасно студени и в долините не е останало нито едно село? Какво правят тези нещастници в Охридско и Дебърско, където са опожарени шестдесет села и, както кратко се изрази един консул:  „8 000 семейства, смятани средно по пет души на семейство, сега са бездомни и напълно лишени от подслон в планините”

Смилево е само един случай от деветдесет / Село Смилево е разрушено от турски войници и башибозуци на 28 август, а над 200 души са избити/ . Войници бяха дошли току-що след поражение в планината и внезапно бяха обкръжили процъфтяващото село, подпалвайки външния пръстен  на къщи. След това, когато уплашените заложници се втурнали по улиците, започнала стрелбата; и докато войниците убивали и измъчвали, башибозуците претърсвали всяка къща, запалвайки я  когато си свършеха работата. Ах, колко весело са тичали насам-натам и крещели диво, докато кръгът от пламъци се е смалявал! Какъв спорт на войниците да убиват бавно и безнаказано! Наистина за тях едно по-добро забавление от това да бъдат взривявани в планините. Сега те вземат щикове, от страх да не се застрелят един друг, и се смеят, докато купчината мъртви расте. Бебетата в пламъците! хубаво е да чуеш крясъците на майките и да ги посечеш, докато тичат сляпо към касапите, въоръжени само със зъби и нокти. Сега е достатъчно — всяка къща е в пламъци и нищо ценно не е оставено на оцелелите, освен това, че стоят скупчени заедно в парализирана група отвън. Някои са бягали към планините, някои от мъжете са избягали от дъжда от куршуми, но повечето сеят похабените култури.

Войниците, уморени дори от тази работа, ги напускат и те стоят там баща, майка, съпруга, деца пред ограбен само за няколко кратки часа дом. И това са само една шепа оцелели, които се тълпят около нас и говорят свободно сега. Те са доволни, че не сме турски шпиони, показвайки ни части от овъглени чанти, поли и други части от облекло нарязани на парчета от щиковете на войниците. Тяхната участ, колкото и нещастна да е, е рай в сравнение с хилядите. Тук те се хранят от милосърдието на своя съсед, обгрижвани от добрите сестри на милосърдието, и тук не живеят в ежечасен страх от ново клане, въпреки, че всеки християнин в Битоля знае, че и тази възможност е била обмисляна. Тя е много различна от онзи ад в планините и равнините, където раните гноят и единствената храна е трева и вода.

Преди да тръгнем,  поемайки през същинския български квартал, ни показват група мили малки сирачета. Едни и същи гледки, едни и същи истории, същата мизерия се крие зад всяка стена – не само от Смилево, но и от дузина други села. Слушали сме ги също и сме чували уморителното повтаряне на дяволски актове на жестокост, твърде ужасни, за да бъдат разказани някога в колоните на изтънчена преса, и на актове на най-долно предателство. Не е чудно, че мнозинството от бежанците предпочитат да умрат в планините, вместо да се доверят на обещанията за амнистия в последната прокламация на Хилми Паша. Може да е била  издадена съвсем добросъвестно, но войниците нямат желание да ескортират тези немощни останки до най-близките градове, така че мъжете предпочитат да видят как жените и дъщерите им умират от по-милостив глад, отколкото в ръцете на най-жестокия войник в света. Някои от по-доверчивите мъже вече са се предали и са били свалени на партиди. Останалите в планината ще се присъединят към четите, след като погребат семействата си, и ще чакат щастливия случай, когато турски войник падне в ръцете им, за да се изправят срещу враговете си с маузер и пояс патрони.

Всичко това е тъжна, тъжна история за изтребването на християните във вилает Битоля, пред невярващите и безчувствени очи на Европа, която някога се надигна в справедлив гняв срещу не по-малко ужасни истории. Едно клане в България подпали Европа преди четвърт век. Сега дузина еднакво ужасни ни оставят само да желаем въвеждането на „Реформите“. Нещо повече, нашите филантропи се стремят да докажат, че българите са виновни за еднакви зверства, твърдения които в повечето случаи са абсолютно неверни…..