В малко известно писмо на Григор Пърличев до Петко Славейков поета изяснява защо поета не пи пише на славейковия език, а на гръцки.  Годината е 1867 -ма и Пърличев много точно и ясно описва реалната културно-политическа ситуация в град Охрид, която не е по-различна в останалата част от Македония и е свързана с познаването на новобългарския език.

„ Охрид, 10 май 1867 г.

Уважаеми господин Славейков,

не се изненадвайте, че Ви пиша, без да сме общували преди, и най-вече – че пиша на гръцки, макар да съм българин. Тук духът на гръцката култура е пуснал такива здрави корени, каквито не би трябвало, а народният дух е така дълбоко приспан, че здравите умове, които се стремят към бързо разпространяване на просветата чрез майчиния език, си спечелва като неуки врагове най-значимите граждани от най-добрите родове. Въпреки това обаче не се отказват, а се борят героично до крайна победа или поражение, макар и да са малобройни. За нещастие сред водачите на нашата партия повечето са лишени – не казвам от благоразумие, а от смелост – и не съумяват да се отърват от Патриаршията не толкова от почит, колкото от страх. Тъй като са изпуснали основната си цел поради яростната си упоритост и заради твърдоглавието на Светия Синод, почти са склонили глава и подложили врат по една или по друга позорна причина, първа измежду които е липсата на смелост. И като пренебрегват жертвите, които сме извършили с наистина добри намерения, им се ще някой да остане едва ли не напълно доволен, ако Вселенската Патриаршия благоволи да им изпрати който и да било друг архиерей, а не просто сегашният в Преспа да бъде сменен с някого другиго от брат си.

Поради такова отчаяние и униние щях да желая да Ви пиша често, ако неуморните ми дела го позволяваха или ако не изпитвах почит към сериозната Ви дейност. Сега се възползвам от удобен случай и се осмелявам да Ви пиша с неособено желание, но в искане на отговор от Вас. Целта ми е да изплача мъката си, облягайки се на приятелско сърце, което също така изпитва съжаление към този народ, който от памтивека ближе биещата го ръка на гръцкия клир, който ни е нанесъл такива неизлечими рани, незначителна част от които не е допускал да ни нанесе дори покорителят Отомански…..“

Писателския талант на Пърличев му е помогнал, с няколко кратки реда, да опише много точно и ясно причините за духовната мизерия на съгражданите си и ситуацията в Македония като цяло. Наред със здравите корени на гръцката култура и идеологията на гърцизма, яростно защитавана от Патриаршията, Пърличев без всякакви скрупули е изброил българските кривици:

1. Отсъствие на българска духовна традиция – „ народния дух е дълбоко приспан“.
2. Отсъствие на истински народни водачи – „За нещастие сред водачите на нашата партия повечето са лишени – не казвам от благоразумие, а от смелост – и не съумяват да се отърват от Патриаршията не толкова от почит, колкото от страх.“
3. Примирение към потисника – „ народ, който от памтивека ближе биещата го ръката на гръцкия клир“

Мъката на Пърличев, която народния трибун „ изплаква“ пред Славейков  е към народ, който е загубил своята традиция, преклонил глава пред насилниците и няма кураж да им се противопостави. Като добавим към тази характеристика за реалностите в Охрид и факта, че  през 1861 година в Охрид „ …българската азбука само на трима беше известна и се наричаше сръбска; учени мъже уверяваха, че българите нямат писмен език; обвинителите на Миладинови, тогава скоро наградени с ордени, бяха в най-високата степен на славата си и на влиянието си.“ , става напълно ясно защо този, който се опитва да въведе новобългарския език в Охрид не го познава достатъчно добре и за да изрази правилно мисълта си трябва да пише на гръцки.