1913 година – триумф и крах на българската политика към Македония.

На 28 септември 1911 год.

е осъществява първата среща между министър-председателите на Сърбия и България. Целта е създаване на съюз срещу Турция. Преди да започнат преговорите, българският министър председател Иван Евстратиев Гешов е дълбоко убеден, че инициативата в Македония трябва да се отнеме от активите на ВМОРО: „ Дълбоко убеден освен това в нуждата, да се вземе от ръцете на възстаническия комитет македонския въпрос, както Кавур бе взел от ръцете на италиянските революционери въпроса за обединението на Италия, аз влязох в преговори със сърбите״.  От Гешов идва предложението да бъде прикрита целта на двете държави, да си поделят територията на неосвободена Македония, под камуфлажа на едно фиктивно намерение за бъдеща автономия на Македония.  [1]

На 30 септември 1912 год.

съюзниците България, Сърбия и Гърция подават обща нота до Турция, с която ״поканват Високата Порта да пристъпи веднага в съгласие с великите сили и балканските държави към изработването и въвеждането в Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор“. [2]  Нотата документира факта, че официално обявената цел на трите съюзени държави са предвидените реформи по чл. 23 от Берлинския договор т.е. автономията на Македония.

На 29 октомври 1912 год.

Великия везир моли България за примирие и мир. Цар Фердинанд отговаря, че е „ неприятно изненадан и дълбоко опечален от постъпката на Великия везир“  [3]

На 15 декември 1913 год.

Решид паша предлага автономия за Македония и Албания срещу град Одрин и островите в близост до Дарданелите, но съюзниците отхвърлят това предложение.

На 20 февруари 1913 год.

Великите сили, чрез българския пълномощен министър в Лондон предлагат посредничество при условие : „ вземете цяла Тракия и Македония, но не докосвайте Мраморно море“ [4] Предложението остава без отговор.

На 7 май  1913 год.

в Лондон, под натиска на великите сили, е подписан договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912 – 1913). Турция се отказва от своите европейски владения отвъд линията Енос-Мидия и остави почти цялата територия на Тракия и цялата на Македония в ръцете на съюзниците: „ Член 2. Негово величество императорът на отоманите отстъпва на техни величества съюзените суверени всички територии на своята империя върху европейския континент на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания. Точното трасе на границата от Енос до Мидия ще се определи от международна комисия.“ [5] 

Към датата на подписване на мирния договор съюзниците фактически владееха почти цялата европейска територия на Османската империя. България теоретично е разполагала с 180 000 км2, в които не са включени „спорната зона“ от договора със Сърбия, Солун и Халкидики.  При тези благоприятни за балканските държави условия се е открила възможността да бъде изпълнена официално прокламираната цел, заради която те започнаха войната с Турция  – автономия на Македония / https://parlichev.com/bg/londonskiya-dogovor-ot-1913-g-e-istoricheskoto-dokazatelstvo-za-nezhelanieto-na-balkanskite-darzhavi-da-priemat-avtonomiyata-na-makedoniya /. Последвалите исторически събития доказаха, че единствено стремежа за териториално разширение и национална доминация е причината за хилядите жертви по бойните полета на Тракия и Македония. България, разполагаща с най-многобройната армия, първа нападна съседите с мотива, че Тракия и Македония са нейно историческо наследство. Последваха българските военни катастрофи с краен резултат разделянето на Македония в съотношение: Гърция-52%, Сърбия-38%, България-10% / https://parlichev.com/bg/makedoniya-pretenczii-i-rezultat / .

[1] Иван Евстратиев Гешов. С., 1926, БАН, с. 131-136

[2] „ На 30 септември съюзниците България, Сърбия и Гърция подават обща нота до Турция, съ която поканват  Високата Порта да пристъпи веднага в съгласие с великите сили и балканските държави към изработването и въвеждането въ Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор“. В нотата се посочва конкретно, какви требва да блдат тия реформи, като се прилага и обяснителна таблица за подробностите.“ / Иван Евстратиев Гешов. С., 1926, БАН, с. 151 /

[3] Тодоров, П. Погромите на България. С.,1930, с. 145-146

[4] Пак там с. 162

[5] ЦДА, ф. 284К, оп. 2, а.е. 203, л. 1‒4