28 септември 1911 год.

се осъществява първата среща между министър-председателите на Сърбия и България. Целта е създаване на съюз срещу Турция. Преди да започнат преговорите, българският министър председател е дълбоко убеден, че инициативата в Македония трябва да се отнеме от активите на ВМОРО: „ Дълбоко убеден освен това в нуждата, да се вземе от ръцете на възстаническия комитет македонския въпрос, както Кавур бе взел от ръцете на италиянските революционери въпроса за обединението на Италия, аз влязох в преговори със сърбите״.  От Гешов идва предложението да бъде прикрита целта двете държави да си поделят територията на неосвободена Македония под камуфлажа на едно намерение за бъдеща автономия. [1]

Октомври 1911 год.

ЦК на ВМОРО / Т. Александров, Хр. Чернопеев, П. Чаулев / издава мемоар за възобновяване на нелегалната си революционна дейност, който е връчен на генералните консули на великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин. Подчертана е приемствеността относно целите на Организацията : „Като явява на всеуслушание, че четите, сраженията на чети с аскер и други революционни прояви в Македония през миналата и тая година са нейно дело, Вътрешната организация счита се заставена от нейното положение да заяви открито и формално пред цивилизования и хуманен свят, че и за напред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигане на своята цел – автономията на Македония.“ [2]

Февруари 1912 г.

ЦК на ВМОРО изпаща професорите Л. Милетич и И. Георгов в европейските столици. В. Вардар обявява : „ Вътрешната Македоно-Одринска организация е изпратила професорите Д-р Л. Милетич и Д-р И. Георгов в европейските столици за да изложат там настоящето положение на македонското население за да въздействуват за възобновяване на реформената акция в Македония, разширена до нейния логичен край – автономията.“ В Петербург проф. Милетич ясно заявява: „ Основната наша задача, както тогава, така и сега, се свежда до автономните начала, без които не може да бъде установен нормален живот. Ние прекрасно разбираме, че присъединението Македония към България представлява невъзможна задача, че против това ще въстанат Сърбия и Гърция.“ [3]

На 29 февруари 1912 год.

е подписан таен договор за военна взаимопомощ между Царство България и Кралство Сърбия, придружен с таен анекс. [4]

На 3 април 1912год.

Тодор Александров изпраща писмо до П.К. Яворов, съмишленик и близък негов приятел, като обвинява : „ ..“българското“ архитуркофилско правителство на Гешов-Данев, което ни прави сички пречки, които могат да измислят то и турците заедно ..“ [5]

На 4 юли 1912 год.

в. Вардар, вестника на македонската емиграция, излиза с уводна статия „ Разочарование от външната политика на България“ [6]

На 1 август 1912 год.

в София македонската емиграция организира митинг и Александър Протогеров заявява: „ Автономията на Македония и Одринско трябва да бъде зов за живот и смърт.“ На 12 август се събра и конгресът на македоно-одринските братства. И на митинга, и на конгреса, резолюциите бяха почти еднакви – да иска автономията на Македония и Одринско. „ [7]

На 30 септември 1912 год.

съюзниците България, Сърбия и Гърция подават обща нота до Турция, с която ״поканват Високата Порта да пристъпи веднага в съгласие с великите сили и балканските държави към изработването и въвеждането в Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор“. [8] Нотата документира факта, че официално обявената цел на трите съюзени държави са предвидените реформи по чл. 23 от Берлинския договор т.е. автономията на Македония.

На 29 октомври 1912 год.

Великият везир моли България за примирие и мир. Цар и правителство отказват.

В началото на декември 1912 год.

ЦК на ВМОРО изпраща изложение-меморандум до цар Фердинанд, в което се изтъква опасността от разпокъсването на Македония. До тази дата ръководството на Организацията все още вярва, че войната ще се води за осъществяване на официално прокламираната от правителството цел – въвеждането в Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор. [9] Написан в условията на ожесточени военни действия срещу Турция меморандума подчертава : „  Вътрешната организация се спре на идеята за първо време да се действа само за автономия на Македония, именно, за да я спаси от разпокъсване. Тази идея се оказа толкова спасителна, че най-сетне и съюзните сега с България държави, довчера открити и решителни неприятели на автономията, я възприеха и невъзможният до скоро съюз на балканските държави се осъществи.“ [10]

На 15 декември 1912 год.

Решид паша предлага създаване на автономни области Македония и Албания под сюзеренитета на султана и допуска присъединване на Беломорието към България с териториата му между Кавала и Дедеагач , като останалата част от Одрински вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя. Цар и правителство отказват.  

На 7 май  1913 год.

в Лондон, под натиска на великите сили, е подписан договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя, с който се слага край на Балканската война (1912 – 1913). [11] Турция се отказва от своите европейски владения отвъд линията Енос-Мидия и остави почти цялата територия на Тракия и цялата на Македония в ръцете на съюзниците: „ Член 2. Негово величество императорът на отоманите отстъпва на техни величества съюзените суверени всички територии на своята империя върху европейския континент на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания. Точното трасе на границата от Енос до Мидия ще се определи от международна комисия.“  Те не можаха да ги поделят помежду си и започна Междусъюзническата война, след която Македония остана за винаги разпокъсана. Подписания в Лондон договор е историческо доказателство, че след когато балканските държави победиха и бяха във възможност да изпълнят официално прокламираната от тях цел – въвеждането в Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор,  те пристъпиха към осъществяването на истинските си намерения да завладеят колкото се може повече от македонската земя.

Действията на българските държавници в този решителен за нацията период ще бъдат определени от ВМРО като предателски: „ Държането на сърбите е понятно: те винаги са гледали на Македония като на богата плячка и естествено тех не ги е интересувала нито нейната борба, нито нейните жертви, нито нейните искания. Но, държанието на тогавашните български държавници? Как може да се охарактеризира то? Като българска народна политика ? Но не е ли ясно вече като бел ден, че от деня, в който тогавашния български кабинет склони -да раздели Македония, почват не само македонските, но и българските нещастия?

За това предателство Македония не може да прости: пред нея и нейните страдания са отговорни една шепа скудоумни българи, които в онова време водеха съдбините на България и българския народ! “ [12]

 

[1] Иван Евстратиев Гешов. С., 1926, БАН, с. 131-136; Гешов, И. Е. Балканският съюз. С., 2018, 151 с.

[2] В. «Вардар», бр. 4 от 24 октомври 1911 г., с. 1; в. «Македония», бр. 532 от 30 октомври 1911 г., с. 1–2.

[3] В. Вардар, бр.20, с.4; бр.22, с. 3

[4] Договор между Кралство Сърбия и Царство България за приятелство и съюз. София, 29 февруари (13 март) 1912 г. ЦДА, ф. 568К, оп. 1, а.е. 692, л. 54‒55; Таен анекс към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия. София, 29 февр. 1912 г. ЦДА, ф. 313К, оп. 1, а.е. 2236, л. 6‒7

[5] НБКМ, ф.229, а.е. 6, л. 5

[6] в. Вардар, година I, 4 юли 1912 г.

[7] в. Утро, г. II, 14 август 1912 г.

[8] Иван Евстратиев Гешов. С., 1926, БАН, с.151

[9] Баждаров, Г. Войните и Македонския въпрос. Сп. Македония, г. I, кн.4, с.10; Революционната борба в Битолско. Спомени на Георги Попхристов. С.,  2014, с. 202-203; Пърличев, К. VI конгрес на ВМРО 1925 г. С., 2005, с.182-183

[10] Пак там

[11] ЦДА, ф. 284К, оп. 2, а.е. 203, л. 1‒4

[12] В. Свобода или смърт. 1926, г. I, бр.16, с.8