На 30 юни 1911 година квесторите на Великото Народно Събрание констатират, че 323 депутати, заедно с министрите и бюрото на Събранието, гласуват поправка на чл. 17 от Търновската конституция, която дава право на монарха и правителството да сключват тайни договори без съгласието на Народното събрание. След 9 месеца, забременялата от това политическо решение България ражда своята първа рожба. На 29 февруари 1912 година е подписан таен договор за военна взаимопомощ между Царство България и Кралство Сърбия. Правителството на И. Е. Гешов,  със съгласието на цар Фердинанд,  укрива договора от цялата българска общественост. ВМРО участва в започналата война срещу Турция без ръководството да знае, че официалната политическата договорка между българската и сръбска държави противоречи с целите на революционната организацията за Единна и Неделима Македония – https://parlichev.com/bg/londonskiya-dogovor-ot-1913-g-e-istoricheskoto-dokazatelstvo-za-nezhelanieto-na-balkanskite-darzhavi-da-priemat-avtonomiyata-na-makedoniya/ . Но всичко това е законно и допустимо защото, според поправката на чл. 17, „не засягат публичните или гражданските права на българските поданици“, а само на поданаците от Отоманската империя, които се чувстват българи.

Протоколите от сесията на ВНС, свързани с дебатите по приемане поправката на чл. 17, са безспорно доказателство как тогавашните политици, много преди днешните, издигат лозунгите за национално обединение и национално-отговорна политика и след това никой не търси отговорност за катастрофалните резултати от техните решения. Основна заслуга за това се пада на национално-отговорните историци, които, заради любовта към нацията, предпочитат да я героизират вместо да я обременяват с неприятни факти от миналото. Е, това води до едно „ малко“ неудобство свързано с отговорът за днешната маргинализация на българския национален дух в онази героична Македония. Все пак трябва да се знае, че не всички са били достатъчно отговорни според днешните критерии на националните исторически кръгове. Ето какво казва, в правилното време и на правилното място, депутата Димитър Страшимиров за политиката на Фердинанд и българските политици по Македонският въпрос: „ Димитър Страшимиров:  Вследствие политиката на Фердинанд, ние имаме профанизация на борбата за разрешение на македонския въпрос. Ние не знаем с кои народи вървим в нашата външна политика. Ние сме имали до сега тайни договори благодарение на безсилието на болшинството. Сега искаме да узаконим това беззаконие чл. 17. Тайната династическа политика ни кара да се замиелнм за бъдещето на България. Ние посегаме на съществени права на народа и затова внимавайте за последствията. Недейте писа закон за династически ломогвания, (викове от болшинството : Долу!, Председателят звъни продължително, Г-н  Станчев се нахвърля върху левицата, която иска свобода на словото)

Димитър Страшимиров: Това, което вършите, говори за нещастната ви съвест (председателят звъни. Когато Страшимиров слиза от трибуната, лавицата ръкопляска, болшинството вика долу! )“/Стенографски записки от сесия на ВНС, 30 юни 1911 г./