„ …Протогеров бе убит, но останалите не можеха да капитулират пред подлостта и беззаконието.

Аз и другарите ми решихме да се борим и да мрем за тържеството на истината. И на погребението аз го казах от името на ЗП: „Не! Протогеров не е убит от Организацията, а от Иван Михайлов. Не е престъпник Протогеров, а убиецът му.“ Два дена подир това аз и Томалевски поискахме да видим Ляпчева, който нищо не бе предприел за издирване и залавяне на убийците. Ние подчертахме значителната важност на тоя необикновен факт. В отговор на това Ляпчев поиска да му посочим имената на убийците, което не направихме, защото бяхме уверени, че той ги знае. След още няколко дни двамата се явихме повторно пред министъра. Понеже и досега нищо не беше предприето от него, бяхме по-силни в настояванията си за неизпълнения дълг на власпа, но и тоя път нищо не получихме от него, макар авторите на убийството сега да се знаеха още по-добре, отколкото първия път. След няколко дена се явихме трети път. Поради заболяване не можах да придружа Томалевски, който предупредил Ляпчева, че ако не предприеме нищо, ще нарушим досегашното си мълчание. Но и сега, както и по-рано Ляпчев казал, че ако предприеме преследвания, щял да преследва и нас. Значи и нас той постави вече на една теглилка с убийците на Протогерова. Заключението, което си направихме от тези факти, беше колкото некрасиво за министъра, толкова обезпокоително за нас.

Сигурно „срама ради“, към третата седмица от повалянето на Протогеров било дадено нареждане да се образува поне следствено дело – защото досега и такова нямаше! Първия съдия-следовател при Софийския окръжен съд ме беше повикал на следствие и на 23 юли 1928 година бях при него. Той ми поиска показания при убийството: кои са физическите убийци и кой е интелектуалният, мотивите за убийството и пр. След устно дадени показания той ме помоли да му ги изложа писмено, което и направих без колебание. Но следствието не направи крачка по-нататък. Даже не много подир това убийците бяха забелязани да се разхождат из улиците на София, по който случай аз предложих на другарите си от ЗП да се оплачем на властта, като я изправим пред самия този факт; но Баждаров, с когото поспорихме по тоя въпрос, отказа. По-късно двама от физическите убийци правиха официално сватба и продължиха още подвизаванията си, които им диктуваше шефът.

На излизане от следователя бях разбрал, че Т. Пиперевски, хранител на организационните суми, прехвърлени (както ми разправи той изтръпнал, когато му се явих, след като се узна за мошеничеството на Михайлов) на други лица, получил паспорт по нареждане на министъра. По тоя случай веднага подирих последния, за да му поискам лишение от право за пътуване за Пиперевски, докато се отчете. Отговори ми се, че не се намерили дирите на господин министъра. Тогава именно бях молил Б. Стрезова да предаде от мое име Ляпчеву тая ми молба, което Стрезов направил, но Ляпчев не изпълни. Така Пиперевски, след като се кри известно време при Михайлов в Петричко, заедно с другия участник в това престъпление – Г. Гочев, замина за Прага, където престоял още няколко седмици/д.168/.

Баждаров и аз се явихме по-късно още веднъж – за четвърти път от 7 юли насам – пред Ляпчева, без да се смятат многократните напомняния и предупреждения, които му отправяхме чрез депутатите от македонската парламентарна група и два пъти чрез запасния полковник Борис Стрезов. Понеже през изтеклите няколко седмици Михайлов беше извършил и нови ужасни престъпления с избиването на Пандо Струмишки, Борис Изворски, Пандо Кицев, Георги Наков, Димитър Димашев, Иван Бабунски и други. Беше изгонил мнозина от Петричко, а други от страх бяха напуснали домовете и работата си, та беше уместна една безкрайно тъжна за нас и съкрушителна за властта рекапитулация, каквато направихме пред Ляпчев върху положението от Протогеровото убийство насам. Изброихме му всички случаи на умишлено затваряне на очи и на възмутителни оглушки, каквито си правеха всички органи на властта начело с министър председателя и министъра на вътрешните работи по отношение на кърсердарлъка на Михайлова. Изтъкнахме му какви могат да бъдат последствията от подобна пасивно-благосклонна политика и поискахме гаранции за неприкосновеността на най-новите жертви на Михайловия терор, които още в началото на есента бяха почнали да изпитват несгодите на изгнаничеството….“ / К. Пърличев. 36 години във ВМРО. С., 1999, с 206-207 /