Темата за гробовете на българските владетели, по-точно за факта, че не е намерен дори един такъв, е дискутирана многократно от българската общественост. Част от тези дискусии засягат и гроба на цар Михаил III Шишман (1323 г.–1330 г.). Дълго време се вярваше, че този гроб е открит от проф. Ю. Иванов през 1916 г. в църквата Свети Георги, Старо Загоричане, Македония.  След повторно проучване на самото място хипотезата на Ю. Иванов бе оборена от проф. Н. Овчаров.  Като компенсаци, за тези, които искат да си имат гроб на цар Михаил III Шишман, е предложена нова хипотеза, базирана на народни предания, че владетеля е погребан в град Кюстендил – църквата “Свети Георги Победоносец”.

За да има запазени царски гробници трябва да има запазено родово, племенно и национално съзнание. Играта „ тука има, тука нема“ с гробовете на български владетели може да се обясни с цитата на Пенчо Славейков,  визиращ късите корени на българското национално съзнание:    „Нашите народни песни не отиват по-назад от четиринадесети век, т. е. не отбелязват предходни исторически събития. Този факт е много необичаен и значим: юнашките песни или епичните песни (както още се наричат) може да бъдат създадени само от народ, който има национално самосъзнание, а това е тъкмо онова, което по времето на свободната българска монархия нашите предци не са имали. Ние трябва всъщност да чакаме до деветнадесетия век, преди да блесне светлото слънце; преди лъчите да протекат по вените ни, имаме пет века робство. Това, което не ни показа светът, ние го открихме в затвора. Единствената работа на всички тези наши големи царе е била да оживят своя народ, а вместо да подтикват националните сили, те бясно ги изхарчили за множество напразни юнашки деяния – ту за Византия, ту за Драч. Но на своя народ не са осигурили никакъв напредък, така че той безмилостно им отмъстил и ги проклел с повея на забвението. В своите песни той за нас е запазил имената на няколко първобитни звяра, но не и на един-едничък цар“.  / „Мисъл“, г. XIV, 1904, кн. 3, с. 130/.