Една учебна година в затвор. /36 години във ВМРО. С., 1999 г. с 24-27/
Ваканцията на учебната 1898 година бях решил да прекарам в родния си град Охрид. И имаше защо да се отиде. Ако ще би само за риба – летница или за 20 – 30 бани в бистрата вода „Под-пещ“, пак имаше смисъл. Но не беше само това. Да се срещнеш с другари от детинство, да поздравиш още един път оцелелите първи учители, да стисне ръка на някогашни съученици, а сега сътрудници в полето на просветата и работници един по-добър утрешен ден – това беше и естествено, и необходимо.
Видяхме и хубавата Струга още веднъж. Учители и учителки щяха да дават една вечеринка. Методи Патчев, Христо Узунов и моя милост се съгласяваме да вървим заедно. Не само ще отидем на вечеринката, но ще се видим и разговорим и с Христо Матов, който след свършване на учебната година също тъй рекъл да дойде от Скопие, дето беше тая година, и да прекара ваканцията при своите в Струга. Речено – сторено. Озовахме се в Струга. Вечеринката беше събрала много интелигентен свят. Тя се състоя в просторния дом на старото и родолюбиво семейство Чакърови, потомци на Георгия Чакъров, делегат на първия национален събор в Цариград. Представлението завърши жива картина, представляваща тежко ранения Хаджи Димитър, обкръжен от грижите на самодивите, които по молбата на героя хвръкват да търсят духа на Караджата… Матова намерихме в малката къщурка на неговите родители. Той не беше от словоохотливите, та пристъпихме направо към комитетски въпроси. Разбира се, не за далечни планове и системи, не към дълбоки теории, нито към отвлечени принципи, а нашите местни работи. Учебното дело вървеше из своя път. Учители и свещеници бях сред народа и живееха с неговите лишения, нужди и копнежи. Организацията сплотяваше в едно всички добри намерения и усилия. Дух на съгласие и братство владееше над всички ръководители и ръководени както в Охрид и Струга, така и в цел край. Едно черно петно загрозяваше хубавата картина на националното единство -сръбската пропаганда в Охридско и Стружко. Освен в селата Подгорци и Лабунища, сърбите бяха пробили път и в самия Охрид. Нямаха хора, нямаха гражданство, освен сина на охридчанина Ташко Савев, Георги, който след като беше чиракувал в Белград се беше върнал Савич и после Димитрия Гърдан, който за пари се беше решил да пое отговорността пред народа за своето безразсъдство да стане носител на сърбизма в града и околията. Нямаха ученици, но отвориха училище. За да не се шири повече злото и да се тури край на язвата, Околийският комитет в Охрид беше решил да се премахне споменатия Гърдан. Около година време беше изтекло от това решение, а изпълнение още нямаше. Възлагано било на един от местните терористи да изпълни решението, но той, под някакъв предлог, не го изпълни. След него за тази цел бил ангажиран друг – по-известен и реномиран юнак, обаче и той не пристъпвал към изпълнението.
Как да се очисти черната точка от картината, как да се изпълни едно правилно и подходящо, но закъсняло решение на местния комитет? Това беше предмет на разговора на тримата с Христа Матов, който изказа мнението и подчерта необходимостта, щото през настъпващия гроздобер горното решение да бъде приведено в изпълнение. Патчев и Узунов, запознати основно с организационните работи тук, следователно и с условията и пречките за подобна акция, казаха, че това може да стане и ще стане. Що се отнася до времето и начина на изпълнението, не останаха грижи върху Матова. И наистина, само няколко дни подир връщането ни от Струга Гърдан беше паднал посред бял ден и сред главната улица на Охрид. По тоя повод почти всички учители от града бяха арестувани, но на другия ден -пуснати, като останахме задържани само Патчев, Христо Узунов, Иван Групчев и аз. В затвора, още през дните на следствието Узунов, който беше поставен в една стая от горното отделение, намери начин да влезе във връзка с трима ни. Бяхме пръснати отделно по други стаи и така можа да се избегне противоречие или разногласие в отделните показания на четирима ни, което би затруднило нашето положение. А то и без друго не беше леко. И оплакванията на Гърдановци, и съмненията на властта бяха наша тежест. В моя кауш и до моето легло бяха поставили един турчин, който прави опити и полага старания да ме предразположи и накара да „развържа“ език и кажа за свое „оправдание“ „истината“, а именно, че не аз, но Методи и Христо, „знаят за ова работа“. Полицейският комисар, заместник на прокурора, не можеше да се побере в кожата си, че не правим „признания“, че не му даваме показания, които да подкрепят онова, в което той беше убеден. В своя бяс Фаик-ефенди, тъй се казваше полицейска комисар, си позволи и псувни, и юмрук, без да постигне с това по-добър резултат.
Ние обаче оставахме затворени още тук и подир приключването на следствието. Даже ни свалиха вече в долния кауш – оня на катилите, тъмен, влажен, нечист. Но сега бяхме поне заедно, а това компенсираше отчасти затворническата неволя, облекчава и с прочит на Библията, и на Виктор Юго, с веселия нрав на Методия Патчев приказливостта на Христо Узунов, с посещенията, които ни се правеха всеки ден. В продължение на четири месеца и половина, които прекарахме в Охридския затвор, не бяхме останали нито ден без посещение от домашните, роднините или приятели, които ни отрупваха с изобилна и отлична храна, тютюн, овощия и разни други подаръци. Завистливият началник на затвора не можа да ни застави да чистим кауша по дежурство, както принуждаваше други арестанти. Странично бе направен сондаж за нашето освобождение срещу 20 – 30 турски лири, които щяха да се дадат на баш-полис, вероятно от Комитета, защото ние нямахме такава сума. Ние обаче не се съгласихме на сделката и останахме да чакаме думата на по-горната инстанция. Тя заповяда да се явим пред Апелативния съд в Битоля.
Когато дойде денят да ни водят в Битолския затвор, цял Охрид се беше стекъл да ни изпрати. Из улиците до излизането ни от града отвсякъде ни отрупваха с плодове, пари и какво ли не. Главният учител Андре Чивчи Стоянов от Велес на тръгване ни държа ободрително слово. Това беше през есента, дните бяха намалели, та вечерта останахме да пренощуваме в Ресен заедно с ескортиращите ни стражари. Ужасно беше!
Помещението на Ресенския затвор – много по-лошо от кауша, в който бяхме прекарат изтеклите няколко месеца в Охридския затвор. Когато на другия ден влязохме в Битола; бяхме потънали, заедно с конете, които яздехме, в гъстия битолски синяк, както се нарича мъглата на битолско наречие. Отведоха ни, то се знае, право в Окръжния затвор. През една голяма врата, толкова висока и широка, че да може и камила със своя товар да мине свободно, влязохме в едно преддверие и оттук през една малка вратца, през която без навеждане не може да мине човек със среден ръст, се озовахме в двора с форма на правилен четириъгълник на помещението, което създава впечатление за манастирска постройка – стара паянтова сграда, състояща се от няколко стаи, наредени на приземието и на страните на четириъгълника, както и още толкова на един етаж на приземието. Поставиха ни в един от каушите на приземието, който назоваха „ючундж кауш“. С влизането ни още лъхна тежък и развален въздух и почти непрогледна тъмнина, а самият под беше натъпкан с някакви мъчноузнаваеми фигури на хора, насядали кой на оръфан някогашен дюшек, кой на някаква черджица, а някои – на рогозка с тъмен предмет, наподобяващ възглавница. Инстинктивно и без думи, а само с поглед се питахме помежду си дали много ще има да се седи тук…
Нито много, нито малко, тук трябвало да останем още толкова, колкото бяхме чакали в Охридския затвор – още четири месеца и половина! Още първите дни разбрахме, че живее както може и се приспособява според обстоятелствата. Тук пак не бяхме забравени от роднини и приятели. В затвора се примирихме с положението и взехме се ободряваме. Никога нито един от нас – даже и нежният със здравето Иван Групчев не се разболя. Имаше нова фаза в положението. Пред нас се откриваше перспектива за насрочване на нашия процес, а това беше свързано с надеждата за нашето освобождение. Всичко това крепеше нашите сили. И не се лъжехме. Един ден извика нашите имена и ни се предаде заповедта да се приготвяме за явяване на съд.
Приготвихме се и придружени от стража, начело с един онбаши, се упътихме към съда. Из пътя пред вратата на съда и горе, в самото помещение, срещахме погледите на любопитна публика, сред която отличавахме своите, дошли за процеса от Охрид, и от Битоля, които ни бяха лично познати или просто ни съчувстваха. При входа обаче стана една сцена. Тасич от Охрид също беше дошъл. Той ни сочеше на едного един по един, изговаряйки нашите имена. Подозирайки нещо лошо за нас, ние обърнахме вниманието на онбашията, който също забелязал Тасича и съмнителния човек, та ни кимна с глава, продължавайки да наблюдава двамата. Оказа се, че лицето, на което сръбският агент Тасич ни посочваше, бил лъжесвидетел, който, без да познава никои от нас, пред съда искаше да мине като човек, който ни познава и който твърдеше като очевидец работи, които всъщност никога не беше виждал. Тогава ние се позовахме на показанията на онбашията, който излезе съвестен и изобличи лъжесвидетеля. Стана нужда да се изнасят още данни при следващото заседание и ние можахме да установи и друго обстоятелство в тежест на лъжесвидетеля, а именно, че когато се е разчуло известието за убийството на Гърдана, подкупеният се е намирал заедно с друг турчин хюкюмата, който е доста далеч от местопроизшествието. Така състезанията между обвиняеми и обвинители се следяха с любопитство и интерес. Процесът продължи докрай и завърши с освобождението на тримата от нас. Задържаха М. Патчев още две години до произнасяне на касационния съд, след което и той бе освободен по недоказаност.
Когато скоро след Освобождението ни отидох във Воден, краят на учебната година бе вече наближил. Тук трябваше да науча какъв жест направили моите колеги от училището. Очаквайки ме, те разпределили помежду си моите часове, за да запазят п този начин учителското място и да не изгубя заплатата за учебната година. Пример на трогателна солидарност!
Synergie A.M.
Пърличев,Узунов,Патчев в битолския затвор
Автор: к.г.п.
Една учебна година в затвор. /36 години във ВМРО. С., 1999 г. с 24-27/
Ваканцията на учебната 1898 година бях решил да прекарам в родния си град Охрид. И имаше защо да се отиде. Ако ще би само за риба – летница или за 20 – 30 бани в бистрата вода „Под-пещ“, пак имаше смисъл. Но не беше само това. Да се срещнеш с другари от детинство, да поздравиш още един път оцелелите първи учители, да стисне ръка на някогашни съученици, а сега сътрудници в полето на просветата и работници един по-добър утрешен ден – това беше и естествено, и необходимо.
Видяхме и хубавата Струга още веднъж. Учители и учителки щяха да дават една вечеринка. Методи Патчев, Христо Узунов и моя милост се съгласяваме да вървим заедно. Не само ще отидем на вечеринката, но ще се видим и разговорим и с Христо Матов, който след свършване на учебната година също тъй рекъл да дойде от Скопие, дето беше тая година, и да прекара ваканцията при своите в Струга. Речено – сторено. Озовахме се в Струга. Вечеринката беше събрала много интелигентен свят. Тя се състоя в просторния дом на старото и родолюбиво семейство Чакърови, потомци на Георгия Чакъров, делегат на първия национален събор в Цариград. Представлението завърши жива картина, представляваща тежко ранения Хаджи Димитър, обкръжен от грижите на самодивите, които по молбата на героя хвръкват да търсят духа на Караджата… Матова намерихме в малката къщурка на неговите родители. Той не беше от словоохотливите, та пристъпихме направо към комитетски въпроси. Разбира се, не за далечни планове и системи, не към дълбоки теории, нито към отвлечени принципи, а нашите местни работи. Учебното дело вървеше из своя път. Учители и свещеници бях сред народа и живееха с неговите лишения, нужди и копнежи. Организацията сплотяваше в едно всички добри намерения и усилия. Дух на съгласие и братство владееше над всички ръководители и ръководени както в Охрид и Струга, така и в цел край. Едно черно петно загрозяваше хубавата картина на националното единство -сръбската пропаганда в Охридско и Стружко. Освен в селата Подгорци и Лабунища, сърбите бяха пробили път и в самия Охрид. Нямаха хора, нямаха гражданство, освен сина на охридчанина Ташко Савев, Георги, който след като беше чиракувал в Белград се беше върнал Савич и после Димитрия Гърдан, който за пари се беше решил да пое отговорността пред народа за своето безразсъдство да стане носител на сърбизма в града и околията. Нямаха ученици, но отвориха училище. За да не се шири повече злото и да се тури край на язвата, Околийският комитет в Охрид беше решил да се премахне споменатия Гърдан. Около година време беше изтекло от това решение, а изпълнение още нямаше. Възлагано било на един от местните терористи да изпълни решението, но той, под някакъв предлог, не го изпълни. След него за тази цел бил ангажиран друг – по-известен и реномиран юнак, обаче и той не пристъпвал към изпълнението.
Как да се очисти черната точка от картината, как да се изпълни едно правилно и подходящо, но закъсняло решение на местния комитет? Това беше предмет на разговора на тримата с Христа Матов, който изказа мнението и подчерта необходимостта, щото през настъпващия гроздобер горното решение да бъде приведено в изпълнение. Патчев и Узунов, запознати основно с организационните работи тук, следователно и с условията и пречките за подобна акция, казаха, че това може да стане и ще стане. Що се отнася до времето и начина на изпълнението, не останаха грижи върху Матова. И наистина, само няколко дни подир връщането ни от Струга Гърдан беше паднал посред бял ден и сред главната улица на Охрид. По тоя повод почти всички учители от града бяха арестувани, но на другия ден -пуснати, като останахме задържани само Патчев, Христо Узунов, Иван Групчев и аз. В затвора, още през дните на следствието Узунов, който беше поставен в една стая от горното отделение, намери начин да влезе във връзка с трима ни. Бяхме пръснати отделно по други стаи и така можа да се избегне противоречие или разногласие в отделните показания на четирима ни, което би затруднило нашето положение. А то и без друго не беше леко. И оплакванията на Гърдановци, и съмненията на властта бяха наша тежест. В моя кауш и до моето легло бяха поставили един турчин, който прави опити и полага старания да ме предразположи и накара да „развържа“ език и кажа за свое „оправдание“ „истината“, а именно, че не аз, но Методи и Христо, „знаят за ова работа“. Полицейският комисар, заместник на прокурора, не можеше да се побере в кожата си, че не правим „признания“, че не му даваме показания, които да подкрепят онова, в което той беше убеден. В своя бяс Фаик-ефенди, тъй се казваше полицейска комисар, си позволи и псувни, и юмрук, без да постигне с това по-добър резултат.
Ние обаче оставахме затворени още тук и подир приключването на следствието. Даже ни свалиха вече в долния кауш – оня на катилите, тъмен, влажен, нечист. Но сега бяхме поне заедно, а това компенсираше отчасти затворническата неволя, облекчава и с прочит на Библията, и на Виктор Юго, с веселия нрав на Методия Патчев приказливостта на Христо Узунов, с посещенията, които ни се правеха всеки ден. В продължение на четири месеца и половина, които прекарахме в Охридския затвор, не бяхме останали нито ден без посещение от домашните, роднините или приятели, които ни отрупваха с изобилна и отлична храна, тютюн, овощия и разни други подаръци. Завистливият началник на затвора не можа да ни застави да чистим кауша по дежурство, както принуждаваше други арестанти. Странично бе направен сондаж за нашето освобождение срещу 20 – 30 турски лири, които щяха да се дадат на баш-полис, вероятно от Комитета, защото ние нямахме такава сума. Ние обаче не се съгласихме на сделката и останахме да чакаме думата на по-горната инстанция. Тя заповяда да се явим пред Апелативния съд в Битоля.
Когато дойде денят да ни водят в Битолския затвор, цял Охрид се беше стекъл да ни изпрати. Из улиците до излизането ни от града отвсякъде ни отрупваха с плодове, пари и какво ли не. Главният учител Андре Чивчи Стоянов от Велес на тръгване ни държа ободрително слово. Това беше през есента, дните бяха намалели, та вечерта останахме да пренощуваме в Ресен заедно с ескортиращите ни стражари. Ужасно беше!
Помещението на Ресенския затвор – много по-лошо от кауша, в който бяхме прекарат изтеклите няколко месеца в Охридския затвор. Когато на другия ден влязохме в Битола; бяхме потънали, заедно с конете, които яздехме, в гъстия битолски синяк, както се нарича мъглата на битолско наречие. Отведоха ни, то се знае, право в Окръжния затвор. През една голяма врата, толкова висока и широка, че да може и камила със своя товар да мине свободно, влязохме в едно преддверие и оттук през една малка вратца, през която без навеждане не може да мине човек със среден ръст, се озовахме в двора с форма на правилен четириъгълник на помещението, което създава впечатление за манастирска постройка – стара паянтова сграда, състояща се от няколко стаи, наредени на приземието и на страните на четириъгълника, както и още толкова на един етаж на приземието. Поставиха ни в един от каушите на приземието, който назоваха „ючундж кауш“. С влизането ни още лъхна тежък и развален въздух и почти непрогледна тъмнина, а самият под беше натъпкан с някакви мъчноузнаваеми фигури на хора, насядали кой на оръфан някогашен дюшек, кой на някаква черджица, а някои – на рогозка с тъмен предмет, наподобяващ възглавница. Инстинктивно и без думи, а само с поглед се питахме помежду си дали много ще има да се седи тук…
Нито много, нито малко, тук трябвало да останем още толкова, колкото бяхме чакали в Охридския затвор – още четири месеца и половина! Още първите дни разбрахме, че живее както може и се приспособява според обстоятелствата. Тук пак не бяхме забравени от роднини и приятели. В затвора се примирихме с положението и взехме се ободряваме. Никога нито един от нас – даже и нежният със здравето Иван Групчев не се разболя. Имаше нова фаза в положението. Пред нас се откриваше перспектива за насрочване на нашия процес, а това беше свързано с надеждата за нашето освобождение. Всичко това крепеше нашите сили. И не се лъжехме. Един ден извика нашите имена и ни се предаде заповедта да се приготвяме за явяване на съд.
Приготвихме се и придружени от стража, начело с един онбаши, се упътихме към съда. Из пътя пред вратата на съда и горе, в самото помещение, срещахме погледите на любопитна публика, сред която отличавахме своите, дошли за процеса от Охрид, и от Битоля, които ни бяха лично познати или просто ни съчувстваха. При входа обаче стана една сцена. Тасич от Охрид също беше дошъл. Той ни сочеше на едного един по един, изговаряйки нашите имена. Подозирайки нещо лошо за нас, ние обърнахме вниманието на онбашията, който също забелязал Тасича и съмнителния човек, та ни кимна с глава, продължавайки да наблюдава двамата. Оказа се, че лицето, на което сръбският агент Тасич ни посочваше, бил лъжесвидетел, който, без да познава никои от нас, пред съда искаше да мине като човек, който ни познава и който твърдеше като очевидец работи, които всъщност никога не беше виждал. Тогава ние се позовахме на показанията на онбашията, който излезе съвестен и изобличи лъжесвидетеля. Стана нужда да се изнасят още данни при следващото заседание и ние можахме да установи и друго обстоятелство в тежест на лъжесвидетеля, а именно, че когато се е разчуло известието за убийството на Гърдана, подкупеният се е намирал заедно с друг турчин хюкюмата, който е доста далеч от местопроизшествието. Така състезанията между обвиняеми и обвинители се следяха с любопитство и интерес. Процесът продължи докрай и завърши с освобождението на тримата от нас. Задържаха М. Патчев още две години до произнасяне на касационния съд, след което и той бе освободен по недоказаност.
Когато скоро след Освобождението ни отидох във Воден, краят на учебната година бе вече наближил. Тук трябваше да науча какъв жест направили моите колеги от училището. Очаквайки ме, те разпределили помежду си моите часове, за да запазят п този начин учителското място и да не изгубя заплатата за учебната година. Пример на трогателна солидарност!