Дългът на България спрямо Македония.

„….Печата и многочнслени оратори от Княжеството, разваляйки срамното равнодушие на останалите  славяни към Македония, през всичкото време усилваха тази надежда на македонците и последната постепенно се превърна в дълбока сляпа вяра ….

Суровата действителности не закъсне да изтръгне с корените тая вяра и надали ще се удаде некога да се насади отново. Мене ми се падало да слушам изстъплени нападки за българското равнодушие — нападки дохаждаши до там, че хората са готови да прережат всека връзка с България и даже да образуват свой особен литературен македонски език … Как би възрадвало това виенските политици-гешефтари, които са мечтали винаги само за това . . . Да, македонците са се надявали на помощта на българина и тяхната надежда била напълно естествена: каквото и да бъде, свободните българи длъжни би били да помогнат на също такива българи по език и обичаи, но живущи в тежко робство?

Ето докъде се доведе хваленото българско благоразумие. Руската народна поговорка казва: добре се смее тоз който се смее последен. Българите, от сръце подсмиващи се на сръбското и гръцко лекомислие, – требва добре да помнят тази приказка: да не би историческата Немезида горчиво да се изсмее на тяхното „ благоразумие“?

Ако българите искат да спасят своите национални и културни задачи в Македония, те са длъжни нелицемерно и активно да помогнат на своите родни македонски братя. Tе требва да дадат достоен пример за другите славяни и да покажат, че те сами те — достойни са за пролятата руска кръв за тех.

До това време, след всичко що стана тази година и през есента, тем остана само …да бъдат скромни и да не разхвърлят щедри обещания по адрес на другите славяни… „

12.11.1903 г.