„..Нуждата от една конфедерация на равно се чувствува и в Белград, и в Атина, и в Букурещ и в София, но има препятствия в осъществяването и’, а най-голямото препятствие е Македонския въпрос. Действително, съгласието, съюза, са неща невъзможни за държави, които се карат за същата плячка. Прочее първата необходимост е решението на този трънлив въпрос; и трябва да признаем това, туй решение представлява най-големите затруднения, пред вид преувеличените претенции на Гърците и Сърбите. Трябва ли да се даде Македония само на една държава? Това нема да усмири съперничествата, а в същото време ще бъде и несправедливо. Трябва ли да се раздели? Никой не може да гарантира, че всички ще са задоволят от едно справедливо решение.  Тя после, даже да не се предвиждат незадоволения, преди разделението, Македония трябва да се вземе от турците чрез война. А война кому требва и кой иска да има? Не е ли по-предпочително щото всички заинтересувани в съставлението на една конфедерация държави да поканят Високата порта да приспособи член17 от Берлинския договор, който предвижда автономия на Македония? В такъв случай, народа който представлява болшинство, който и да е той, ще има болшинство и в Камарата, и не ще има кой да се оплаква. По този начин Македония сама по себе си ще представлява една малка конфедерация, един предварителен опит, щото населението и е от разни народност. Новата автономна провинция ще може да състави част от конфедерацията и ще служи за съединителна черта между Българите и Гърците, у които вековната взаимна вражда не е още изчезнала…“