“ Вчера се върнахме от петдневния последен конгрес в Иънгстаун, Охайо. Както се виждаше и както очаквах, конгресът реши да се премахне нашия тъй наречен неутралитет. Секретарят ни,  който от самото начало на идването си в Америка бе противник на Детройтската ни декларация, през цялата година, макар и да бе задължен да спазва конгресните ни решения и дори нещо повече – да бъде техен защитник и проповедник е гледал в частни разговори / и дори в публичните си говорения с намеквания и подсещания отдалеч /, да разколебава и да отвръща съюзената ни емиграция от възприетото и през две години поддържано становище. Той си намери в това няколко свои помощници извън ЦК. Главния от тях бе Хр. Низамов, когото намериха тия хора за уместно да кандидатират и с организиран вот, да поставят за председател на бюрото на конгреса ни.

Стана гласуване по отделно, да продължи ли нашето държане на невмешателство в разправиите между македонските революционери и за неосъждане на едни или други и да се обсъждат ли убийствата, когато са като средство за разрешаване на спорове между македонски деятели или не – и се гласува с грамадно мнозинство – да престане това наше държане. С други думи се гласува – вмешателство и неосъждане на тия кървави средства, нещо срамно и самоубийствено за делото на Македония.

Но гласува се като заключение на разгорещените разисквания по това една специална резолюция, коята по съдържание и по дух собствено не се много различава от досегашното двегодишно становище на съюза ни, като се направи една малка резерва за един пункт, вмъкнат от хора на Аврамов и по настояване на самия Аврамов-именно, гдето се изказва порицание, чини ми се към бивши функционери на ВМРО, което би могло да се отнася към всекиго от ония, които ВМРО/ не се определя с кой „шеф“ на нейно чело /не ги смята в своите редове.

Въпреки настоявания от моя страна и от страна на други някои да се формулира по-определено и ясно решението на конгреса по тоя пункт и особено – да се определи точно как се свързва“ отхвърлянето“ на т. н. неутралитет с гласуването на тая резолюция – бюрото и настръхналото мнозинство от делегатите не спряха на това. Тъй сега съюзът остава в едно положение на една голяма неясност, като се остава място и свобода на ония, които ще трябва да го ръководят, да действуват своеволно. И, струва ми се, в това имаше голяма степен от нарочност от страна на Аврамов. И резултатите за общата съюзна работа – виждам – не могат да бъдат освен лоши в това отношение.

След като направих всичко възможно от своя страна да обясня и убедя конгресистите в пакостните последици за работата от такова едно отхвърляне на Детройтската декларация: след като се реши тя да бъде отхвърлена, макар и да не се направиха такива увенчавания или развенчавания на македонски вождове, каквито ставаха в София, аз разбрах, че се тури край на всяка възможност за мене да работя като редактор и изобщо като ръководител в този съюз. И, веднага след взимането на онова решение, аз писмено подадох оставката си от редакторството в “ Македонска Трибуна“.

Това бе на 3 Септември т. г.. Мотивирах оставката си с това, че ми е невъзможно да стана тръбач и апостол на разбирания и решения, които напълно не отговарят на моите лични разбирания като македонец и човек.

Излязох си с чест и достойнство, тъй както влязох в съюза преди близо четири години. Оставам без всяка работа и абсолютно без никакви средства.

Да останеш тука без пара е страшно. По-страшно-като не можеш да работиш ……и  при това днес, когато Америка се превива в една ужасна криза, трудова и финансова.

Но още по-страшно е да убиеш честта, и разума, и достойнството, и моралния се кредит. Това – що се отнася лично до мене. А вън от туй, аз имах да изпълня при стеклите се тук обстоятелства, и един голям, последен дълг с оглед към бъдещето развитие на македонското дело: да защитя с личната си жертва моралът, и доблестта, и разума в това наше дело. И това го направих.

Сега съм пред нов път. С пребогат опит, с задоволено чувство на достойнство и на изпълнен дълг до край. „