В ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ОБЩЕСТВЕНИЯТ ДЪЛГ

Опазването на нашата народност би било немислимо без реални дела, които да доказват чувството за родова отговорност и дълг пред обществото.

През десетилетията на Възраждането, духовните стремления на зараждащата се българска нация са дали реални резултати, защото са съчетани с необходимата материална подкрепа. Освен общото стремление към народно обединение, материалните средства са тези, здравите стени на черкви, училища, читалища истинските прегради, в прекия и преносния смисъл, срещу опустошителната вълна на асимилацията. Последните са се превърнали в своеобразни паметници за делата на дарителите , оставили историческа следа пред поколенията. Наред с „тежки“ търговци и заможни родолюбци народното дело бе в ръцете на хора, представляващи основната част от пробуждащият се български народ, които не можеха да си позволят да овеществят благородните си намерения чрез крупни дарения. Това бяха тези, които на своите плещите изпитаха страданието, неизбежно съпътстващо делата по осъществяване на националните идеали. Много от истинските герои не са намерили място в пожълтелите и новите страници на историята, но тези, които са останали незабелязани от нея, са именно онази част от двигателната и сила, без която не би могло да се направи и крачка напред.

В процеса на проучване развитието и утвърждаването на рода Пърличеви, все повече се убеждавам в сходството между съдбите на македонските българи, явление навярно продиктувано от безкрайно тежката борба за постигане на общата цел – свободата. Спирайки се на някои моменти от родовата история, ми се иска, да покажа, как обикновените хора са виждали своя дълг пред обществото; как са защитавали своя морал, а от там и обществения; как, макар и с отделни, дребни, на пръв поглед прояви на взаимопомощ се е градяло народното дело, противостоящо на яла една империя.

Григор Пърличев се е срещал още в детските си години с многоликата форма на помощ към изпадналия в беда ближен. В детските си години Пърличев неведнъж е помагал на своя дядо да “ проси ” пари в полза на затворниците. Като се има предвид, условията в турските зандани можем да си представим какво е означавала материалната подкрепа в онези времена за страдащите в тях съплеменници. Традицията да се помага на затворените е една силна морална връзка обединяваща цял един народ в съпротивата му срещу тиранията. Съвсем уместно в случая е да се изтъкне, че помощите за  страдащите сънародници са традиция от особено значение, която е крепяла единството на племето.

Започнал още като дете да събира помощи, малкия Григор не е подозирал, че сам ще бъде обект на подобно съчувствие. Вероятно детските спомени са навестили Пърличев, когато целия град Охрид излиза да го изпрати и окуражи преди да поеме тежкия път към Дебърската тъмница. Събраните от съгражданите му средства са били толкова много, че нищо не подозиращия за подобно изпращане Григор не е имал къде да ги побере. В този сюблимен момент Григор Пърличев е разбрал, че не богатите и партизаните са истинската движеща сила на народното дело, а самият народ и излъчените от него народни водачи. Поета не е пропуснал да отбележи този факт в Автобиография:  „ ..Съгражданите със сълзи на очи натикваха в дисагите ми: кой хляб, кой пари. Джобовете ми изпълниха със сребро. Най-сиромасите показаха щедрост. О срам! Богаташите, ония богаташи, които почитахме за стълбове на своята партия, нито се явиха“

Действията на охридчани не са изключение, тъй като личности с достоен характер се изявяват в цяла Македония. Факт е, че именно хората  замесени от това тесто създават основават многобройни дружества за подпомагане на затворниците и бежанците от Македония. Сред последователите и основатели е Кирил Пърличев – син на Григор. Той е секретар на създаденото през 1903 година в София ” Благотворително дружество”, целящо да подпомага жертвите от Илинденското въстание. Наред с много общественици името на Кирил Пърличев може да се разчете в редица дружества създадени с цел подпомагане на бежанците от Македония.

Тази сплотеност между съграждани се е подсилвала и от други, наглед маловажни, дарения и деяния, но изиграли значителни роля в изграждането на чувството за дълг сред подрастващите.  Поради тази причина винаги най-възрастния член от семейството се е обричал да поддържа материално и да подпомага цялото семейство. В този смисъл немислима би била цялата обществена и социална реализация за най-малкия от братята от фамилията Пърличеви – Григор, ако по-възрастните Никола и Иван, не бяха полагали необходимите грижи за неговото препитание и образование.

Опекунството над будните и бедните не се ограничавало само в рамките на семейството. Те са подпомагани от местните старейшини, както и от по-заможните фамилии. Робеви, фамилия с изключително значение за Възраждането в Македония, са подкрепяли не само Г. Пърличев, но много от обществените начинания в Македония. Пърличев и неговото дело е намерило подкрепа от Яким Сапунджиев, Ангел Групчев, Чудов и  др. От своя страна с подобна разменна монета са се отплащали и Пърличеви, които, от своя страна, са подкрепяли много деца и юноши от Македония в намиране на верния път към просветата. Своеобразна помощ на бедни, страдащи и сираци, които са били приемани за работа в по-богатите домове, лекувани даром, подпомагани за образование не е изключение в Македония. В ограничените възможности за здравна помощ с особена почит са се ползвали лекарите. В това отношение с благодарност се споменават имената на Робев, Ат. Серезлия, Хр. Татарчев, Вл. Руменов и др.

Със символа на Възраждането – просветата, са свързани делата и целия устрем на поколения наред. Поколения, които се обричаха на познанието с фанатична вяра на хора, търсещи спасение в един нов и по-светъл свят. За свой неотменен дълг всеки род е считал да отваря очите на познанието на колкото може повече свои членове. Далеч не всички са притежавали средства и възможности да изпращат децата си на училище, но пословичен е бил стремежа в обществото да бъдат подпомогнати всички желаеща да учат деца, независимо от родителските възможности. В тези случаи опекунството на общините и по-богатите фамилии често са замествали родителските грижи.

Учителите – апостолите на просвещението, не само са упражнявали професията, но са чувствали призванието към изпълнението обществения дълг. Не случайно, Григор Пърличев е поел неравния път на народен трибун, пред примамливото предложение да продължи следването си в Оксфорд или Берлин. В него генетично е заложена традицията повеляваща всеки просветен да предава своите знания на все повече от своите сънародници. В случая не е могъл да забрави своя учител Димитър Миладинов и е продължил неговият път. В името на традицията възрожденците в Македония са работили „колкото  бог да прости“ само и само да научат дечинята да пишат на майчиният си език. В Охрид с такъв принос могат да се похвалят много фамилии. Дълъг е техният списък. Наред с по-известните като Робеви, Паунчеви, Попсимови, Узунови, Шапкареви, Чудови, Филеви още много други родове са дали своя принос за изграждане на градската общност. В ожесточената борба за въвеждане на българския език в черквите и училищата не са пожалили сили и средства братята Георги и Никола Мустреви, открили първото тайно вечерно училище през 1858 година. Там за първи път се е преподавало на български език ; Ангел Групчев, в къщата на когото е създадено народно читалище; Кузман Шапкарев и др. Григор Пърличев също взима най-активно участие в тези начинания, като през 1869г. става инициатор за откриване на първото българско читалище в Охрид –  “ Св. Климент Охридски“. Пърличев използва всички средства за да събира книги и да изгради в народното читалище общодостъпен за всички книжен фонд. Особено благотворно се оказва посещението на възрожденеца през 1868 година в Цариград. След срещите с лидерите на движението за независима българска църква Пърличев пренася в Охрид нови книги и идеи. Те намират подкрепа от мнозинството охридчани. По инициатива на Пърличев кожухарите / кюркчиите / създават фонд наречен кюркчийска каса. Там всеки майстор и работник е внасял процент от своите доходи с цел да се подкрепи просветното дело в Охрид.

Като акт на лично отношение на Гр. Пърличев към дарителството, възприемано от него като морално задължение, най-красноречиво говори факта, че самият той отстъпва половината от паричната награда, която му се е полагала при спечелването на поетичния конкурс в Атина през 1880г. Стореното от него не би имало такова значение, ако самия дарител не се е намирал в условия на крайна бедност. В тази връзка, отново в условия на крайна бедност, забележителен е и отказа на Пърличев да приеме стипендията предложена от гръцкия крал Отон. Години по-късно Гр. Пърличев, като служител на Народната Библиотека подарява свои ръкописи, които по всяка вероятност, за жалост безвъзвратно са изгубени.

В много отношения Кирил Пърличев се явява продължител на бащините си дела и стремления. Той също посвещава целия си живот на просветното си дело, но за разлика от баща си е и изявен революционер. Създател на първия легален ученически кръжок в Солунската гимназия; участник в учредяването на Коституционните клубове, Учителския съюз, Благодетелно братство; писател; журналист; един от ръководителите на революционното движение в Македония и пр. Преди да завърши жизнения си път, Кирил Пърличев открива гроба на св. Климент Охридски, със скромните си средства подпомага учредяването на фондацията ” Св. Климент Охридски“, която има за цел да запази и разшири духовните постижения  старопрестолен  Охрид. Няма съмнение, че Кирил Пърличев също продължава фамилната традиция и дава достоен личен пример за изпълнен обществен дълг. В родовият архив Пърличеви са запазени многобройни фактически доказателства за отношението на баща и син Пърличеви към своя род и родина.

Кирил Григоров Пърличев – правнук