По онова време за същата цел беше съставено едно женско дружество под председателството [липсва текст], но в което внука ми Райна беше секретарка и играеше главната роля в това дружество, и по нейна инициатива се приготви от нея едно знаме с македонското лъвче, и от нея същата на Александровската площад при многобройна публика се предаде на главния четоводител, като същевременно произнесе и следующата насърчителна и напътствена реч /От Автобиогафия на Васил Диамандиев/: „Македонци, потомци Александрови! Вие, когато сте били космократори, сте победили и сте завладели почти целия свят! Нека сега и сега възкръсне във вас македонското юначество и съкрушите турските варварски пълчища и освободите нещастното ни отечество Македония, заедно с Одринската област! Аз, безсилна и немощна мома със сълзи на очите изработих това знаме, което предавам на тебе, доблестни четоводител, това знаме, символ на вярна победа над враговете. Нека се развява по македонските гори, долини и полета победоносно навсякъде и нека това знаме ти бъде залог за вярната клетва, която ти, заедно с другарите даваш пред това знаме, което ще послужи за пръв паметник по освободително дело за нещастна наша татковина Македония и Одринско! Сбогом, вярна дружино, желая ви от сърце славна победа и славно повръщание, за да ви сплетем и окачим вашите глави с лаврови венци! Бог да ви [е] на помощ и да благослови вашето оръжие и ви всели в сърцата храброст и отсъствие на страх!“ 

Васил Диамандиев в Автобиография описва знамето по следният начин: „…толко голямо и разкошно украсено (от едната страна македонското лъвче на пембен фон, а от другата страна – жена, плачуща Македония с разпуснати коси, тоже на пембен атлазен фон)“