Обща характерна черта за националната политика  на създадените през 19 век балкански държави е, че тя се осъществява при явна намеса на Великите сили или в тяхната сянка. Националните придобивки се постигат единствено в резултат от подкрепата на големите играчи в европейската политика след успешни дипломатически ходове на държавниците. Новосъздадената българска държава също се бореше за по-широко място под слънцето и развиваше национална доктрина претендираща за територии в от областите Тракия и Македония населени с етнос припознаващ себе си като български. Същите територии попадаха в ареала на руските имперски интереси и за да бъдат те осъществени северната империя създаде създава политически план наречен държавата Санстефанска България. По територията на проектираната бъдеща държава Русия възнамеряваше да задържи армията победителка и да се подготви за усвояване на топлите морета. Руските намерения съвпадаха с българските желания за разширяване на националната територия, но политическата реалност в Европа не допусна осъществяване на ефимерния руският опит за нарушаване на предварително постигнатите междуродни  споразумения.  Държавите Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария и Прусия, известни с названието „Великите сили“,  притежаващи значителни територии, ресурси и военна мощ, принуждават Руската империя набързо „ да подвие опашка“ и да забрави проекта за Санстефанска България, но мъртво родената санстефанската идея се превърна в най-популярната домашна мечта за поколения наред. Патриотичните намерения подхранваха българската общественост с десетилетия и покрай тях доброто намерение за национално обединение прикри не само абсурда в руския проект за Санстефанска България но и всички фатални политически грешки на българските държавници.  Последвалите националните катастрофи, на практика, за винаги лишиха българите от възможността за териториално разширение и етническо обединение. Практически неосъществим призивът за териториално обединение на българската народност пълно загуби своя смисъл. В края на краищата, патриотичното намерение Санстефанска България се превърна в един удобен инструмент за събуждане на заспалите националистически настроения. Този подход дава някои резултати във вътрешно политически план, но тъй като националните въжделения на българите никога не са имали съществено значение за международната политика, управниците, добре осъзнаващи този факт, бързо забравят домашните патриотични речи и се приспособяват към тези, които диктуват условията. Бяхме непримирими обединисти, искахме да присъединим Тракия и Македония, но не можехме да влезем боси в огъня на войната. След като загубихме надежда в царя, повярвахме, че съветския интернационализъм ще ни обедини. Искахме да обединим нашата нация, но признавахме самостоятелното съществуване на нациите, които искахме да обединяваме. Сега като глобалисти и европейци не желаем да присъединяваме Тракия и Македония, но искаме да запазим националния интерес, който от Освобождението да сега все още не сме уточнили. Несигурни са начините по които ще го защитаваме този национален интерес, ако се наложи. В тази неопределена обстановка едно е сигурно, че националния ни воден спорт не се развива. Причината е ясна и е извън нас. Великите сили, подлите съседи, фашистите, комунистите и т.н. ни попречиха да си имаме поне две морета и още едно голямо езеро и сега сме на сухо. За сметка на ограничената национална водна площ в държавата се създаде нова обществена прослойка, която официално е обозначена с наименованието политическа класа. Тя се развива добре и с това, което държавата разполага като ресурс, независимо, че ако руснаците им бяха осигурили Санстефанска България безсъмнено щяха да са по-добре.