Политическата автономията на Македония е рибената кост в гърлото на балканският национализъм. Официалните институции в София, Атина, Белград и Скопие, развиващи политическите доктрини на съответните държави, не желаят да си припомнят  факта, че революционерите от ВМРО и подкрепящите ги легални организации не деляха Македония, а бяха единни в своята цел – Единна и Неделима Македония. За гръцката и сръбска държави Революционната организация винаги е била изявен политически и етнически враг и отношенията към нея са съответни. В държавата на българите революционерите се възприемат като част от българския етнос, но тяхната идея за постигане на политическа автономия никога не получавала истинска държавна подкрепа. Новата държава около Вардар, претендира за първостепенно родство с революционерите, но там също са забравили , че техните предци искаха да обединяват Пиринска, Вардарска и Егейска Македония, без да правят политически уговорки за дележ с когото и да било.

Автономна Македония е доктрина свързана с политическа самостоятелност , която е в противоречие с хипотезата за анексия на македонската територия към която и да било балканска държава.  В този смисъл концепцията за политическа автономия на Македония не кореспондира  и с българската държава доктрина, водена от принципа присъединение на Македония или нищо.  Няма съмнение, че декларациите на революционерите за независимост на тяхната организация и самоуправление на Македония не се възприемаха благосклонно от българските управници, които искаха да използват въоръжената сила на Революционната организация според своите планове. Княжеските по-късно царски политици осъзнаваха, че приемат ли веднъж политическото самоуправление на Македония, това ще означава нейното самостоятелно развитие и отказ от концепцията  за присъединяване на македонска земя към българската държавна територия. Точно тук е колизията между целите и интересите  на революционерите и българската държава. Българските държавниците се плашеха, че ще загубят политическия контрол върху Македония, независимо от българското етническо преимуществото там. От своя страна революционерите, като избраници на местното население,  независимо че не е етнически еднородно, се надяваха да го организират в самостоятелна политическа единица под свое ръководство.

През далечната 1887 година изключителният интелект на Спиридон Гулабчев не можеше да допусне, че заради „ за хатъра на народнинското ни оцелокупване  бьлгарските патриюти ште презрат интересите на македонските българи“. Той предполага , че „ освободванието на македонските населения“ ще се постигне „ ако от Македония се состави едно политическо цело“ : „ Аз мисля, че саде по такъв начин, ако от Македония се состави отделно политическо цело, ште можи, да се доститни освободванието на македонските населения, както и федерацята на Балканския Полуостров. Е, ако сега да предположим, че е възможно, да стани всичко това; нима за хатъра на народнинското ни оцелокупване  бьлгарските патриюти ште презрат интересите на македонските българи и интересите на федеративния идеал на Балканския Полуостров?“

Надеждите на Гулабчев не се оправдаха. Оказа се, че „българските патриюти“ поставиха „ народнинското ни оцелокупване“ над „ освободванието на македонското население“. Те не успяха да отвоюват цяла Македония за българската народност, но не успяха и да опазят териториите с преобладаващо българско население.

Разбиранията на Гулабчев изложени шест години преди създаването на Вътрешната революционна организация бяха споделени от революционерите и издигнати в тяхна политическа доктрина – Единна Независима Македония, която се различаваше от присъединистката политика на „българските патриюти“ и никога не получи одобрение от тях.

Още през 1899 г. основателя на Вътрешната Революционната Организация Иван Хаджиниколов се сблъсква със страха на българското правителство от автономно управление в Македония: “ ..Лука Въжаров ми беше близък приятели от детинство, та когато през идните ваканции отивах в София по служебна или по частна работа, винаги се срещахме и говорехме по македонския и другия въпроси. През 1899 г., м. август, отидох в Министерството да го видя и поздравя с новия му пост. Той ми зададе въпрос: как отива революционната организация и какво се цели да се постигне чрез нея. Отговорих му както всякога, че се стремим да извоюваме автономия на Македония, като за това тя очаква подкрепата на българското правителство. Отговори ми, че българско то правителство е против автономията на Македония.
— Защо е против?
— Защото, ако се даде автономия, ще се явят партии, каквито се явиха в Източна Румелия, които не ще искат да присъединят Македония към България. Правителството действа за присъединението на Македония към България.
— Българското правителство е на погрешен път, — му отговорих. – Преди всичко, присъединението на цяла Македония е невъзможно, защото над нейни части претендират гърците и сърбите. Присъединението на цяла Македония към България ще може да стане само при една победоносна война с Турция, на която на помощ ще се явят Гърция и Сърбия. Ако ли гърците и сърбите воюват заедно с България срещу Турция, те ще искат части от Македония: ще бъдат за разкъсването на Македония. А ние искаме да запазим Македония цяла в нейните географски граници, което може да се осъществи чрез исканата от нас автономия. Така освободена Македония ще представлява една втора България, макар и неприсъединена към майката отечество. От автономията България и българският народ само печелят. След извоюване автономията на Македония може да се действа и да се дойде до федерирането ѝ с България на първо време, а после и федерирането на всички балкански държави.“ / Из записките на Ив. х. Николов (публикувани в „Илюстрация Илинден“, кн. 2-3, декември 1934 – януари 1935 г.)

До ден днешен казионните историци изпълняват директивите на ЦК на БКП отпечатетани в „Македонският въпрос. Историко-политическа справка “ и “ сведени до масите“ чрез  подчинената им структура на БАН.  От тогава казионни учени се опитват да представят целта на Революционната организация – политическа автономия на Македония, като хитра тактика на революционерите целяща присъединението на македонската територия към тази на Царството. Пълен абсурд, защото целите на македонските революционни и легални организации са недвусмислени –  https://parlichev.com/bg/vmro/memoari-i-programni-dokumenti-na-makedonski-revolyuczionni-i-emigrantski-organizaczii-svarzani-s-avtonomiyata-na-makedoniya/. Но, както съм казвал и по други поводи – на една каруца грънци и един прът стига. В случая с този прът в ръка се появява революционера Борис Сарафов. С пагоните на български офицер той многократно е посочван като пример за участието на българското офицерство в революционните борби. Именно думите на офицера-революционер  Сарафов обясняват защо българските управници се страхуват от идеята за политическа автономия на Македония: „Аз им казвах / по повод преговорите в Белград б.м. /да бъдат уверени, че щом се образува автономна Македония, веднага ще се образува най-силна партия, която ще бъде против анексията (с България), от която сърбите се боят. Казах им още, че тая плеяда борци за свободата на Македония нема да плюе на своите принципи….“ / Милетич, Л. Спомени на Дамян Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов. С., 1927, с. 70 /. Друг офицер, капитан Винаров, описва причините за гоненията от страна на княжеските власти срещу революционерите тръгнали от княжеска територия да помагат на илинденските въстанници и страха на правителство от “ македонците“: “ Нашата власт се страхува повече от македонците, отколкото от турците, защото добре знае, че македонците никога няма да последват примера на източните румелци, а копнеят за самостоятелно съществуване. Така че нашето правителство разбира, че след като се справи с турците, ще бъде принудено да потуши нова революция в Македония срещу себе си и ако не сега, то в кратко бъдеще. Така че нека македонският елемент отслабва под турските ятагани и да бъде по-малко страшен в това отношение — това е основният принцип на Рачо Петров и повечето наши министри.“ / Тагеев, Б. Из македонских воспоминаний русского добровольца.  Русский вестник, 1903, Декември /

Двадесет години по-късно ЦК на ВМРО ще застане твърдо зад политическата концепция за Независима Македония – https://parlichev.com/bg/vmro/czk-na-vmro-okrazhno-532-ot-06-09-1923-g/;  Лидерът Тодор Александров лично ще подкрепи идеята Независима Македония, без анексия към Царството – https://parlichev.com/bg/vmro/kratki-instrukczii-za-nelegalnite-grupi-na-vmro-1921-g/ ; https://parlichev.com/bg/vmro/belezhka-ot-t-aleksandrov-ot-sasthestveno-znachenie/.

На последният общ конгрес свикан през 1925 г.  ВМРО записа в своя устав:  Цел: Вътрешната Македонска Революционна Организация има за цел да обедини разделена Македония в нейните географски граници и да извоюва пълна политическа автономия / самоуправление/ за нея.

Няма съмнение, че държавната политическата концепция – Македония е българска и принадлежи на България, не можеше да допусне върху държавната територия друга идея за бъдещето на Македоня, но това не е основание да се национализира делото на Вътрешната Революционна Организация и да се обезличи политическата концепция на революционерите – Единна Независама Македония.