Хипотезата за заговор срещу Тодор Александров е най-удобния камуфлаж прикриващ личните и политически интереси свързани с неговото убийство.

Народната поговорка „ На лъжата краката са къси“ е безсмислена ако лъжеца продължава да лъже стъпил на късите си крака. Оказа се, че отсъствието на достоверни доказателства разкриващи планиран заговор срещу Тодор Александров не е от особено значение когато факторите са по-силни от фактите. И днес в София и Скопие поради личните и политически интереси личния мотив за убийството на изтъкнатия революционер продължава да се игнорира за сметка на напълно недоказани хипотези свързани с недоказани заговорници. Десетилетия посветих на историческо изследване целящо да разкрие и документира фактите свързани с убийството – https://parlichev.com/bg/ubijstvoto-na-todor-aleksandrov/. Търговци с историята на ВМРО, прикриващи лични и политически интереси,  направиха всичко възможно обществото да не бъде осветено за истинските процеси в развитието на революционната организация. Изтъкнати революционери бяха принесени в жертва само и само да не се разпадне хипотезата за заговор.  https://parlichev.com/bg/strah-i-politika-ubiha-v-grab-vojvodata-aleko-vasilev/.

Позор !!!

Тези, които все още се интересуват от фактите свързани с убийството на Тодор Александров могат да помислят върху следното:

1. Всичко започва от една интрига на Михаил Монев. Като зет на Тодор Александров, Монев има съответно влияние в Организацията, но за разлика от Алеко няма висок официален пост. Между двамата съществува скрита неприязън, подхранваща опитите па Монев да създава негативни настроения срещу войводата и у Тодор Александров. Точно от неговото писмо до Александров, че „някой войвода“ е в услуга на виенската болшевишка централа тръгват подозренията към Щерю Влахов и Алеко Василев, които завършват фатално. Източника на тази подхвърлена от Монев информация и най-важното – доколко тя е достоверна, не само авторът, но и никой друг не е направил опит да изясни до ден днешен. Единствено засегнатият Алеко е поискал открито обяснение. Монев, писмено, категорично отрича да е изразявал, под каквато и да било форма, недоверие към Алеко – „….. Лично за теб най-категорично заявявам, че не само е не възможно да говоря някому, но даже ни бих позволил да ми се говори.“ (писмото носи дата април 1924 годиха и се съхранява в родовия архив на Пърличеви). Въпреки маневрите на Монев да се оправдае пред заемащия висок пост в Организацията Алеко Василев, обидата към Щерю Влахов остава. Тя се разпалва от Тодор Александров, който на 1 Август 1924 г. в село Припечани, Горноджумайско, месец преди убийството, чете пред А. Василев, ген. Протогеров и самият Щерю Влахов писмо на Монев, в което се изразяват съмнения към Щерю Влахов и неговия другар Методи Алексиев. До селото Александров е съпровождан от Влахов, който все още не е знаел за обвиненията и явно не е планирал убийството, защото е можел да го извърши още тогава в условия по-благоприятни от тези в деня на самото убийство / виж „ До представителите на ВМРО в странство относно убийството на Тодор Александров“. Пърличев К. Тридесет и шест години във ВМРО. С., 1999, с. 482-490 /. Войвода с характера на Щерю Влахов, който е убил другаря си Димчо Вретенаров и сам се е взривил с бомба за да не попадне жив в ръцете на преследвачите си, не може да прости подобна обида.

2. Никой от „историците“, подценили саморъчно написаните признания, разкриващи „кой са обийците“ и „защо сми го обили“, не е изяснил какви са приетите критерии за достоверност, за да бъдат тези признания отхвърлени, а същевременно да се трупат подозрения на гърба на „интелектуални убийци“. Същия подход се прилага и към другите два документа, останали от убиеца, писмата до Пенков и Говедаров /“Заговорът ….“с. 138,139,143, факсимилета №8, 11/  . Те са представени не според съдържанието им, което не представлява доказателство за съучастие в предварителен заговор, а само за да се подчертаят връзките с получателите им. Всички спират до това ниво на разкритие, като пропускат да затворят кръга на подържащите контакт с убийците, като по този начин представят ясно групата на заговорниците и връзките между тях. Това не е направено поради простата причина, че резултатите от подобен анализ ще покажат, липса на предварителен план, взаимовръзки между лицата и организация като цяло. Ще се разбере, че става въпрос само за трима души( Говедаров, Пенков и Маноле), получили писма от убийците, които не са във връзка по между си и писмено отричат съучастие. Твърде много камъни на куп, за да бъдат хвърлени в собствената градина.

3. Противно на възприетия подход на омаловажаване, трите писма на Динчо Вретенаров, подкрепени от четвърто, непубликувано до момента, се явяват значителен изворен материал, който не бива да се пренебрегва / Възможно е четвъртото писмо-„Здравей Искра, ( псевдоним на П. Говедаров) изпращам ти пичата на Винеградска околия, но нека знайте, че аз шпионин никогаш не ставам за това дело съм дал клетва и за него ще умра с поздрав. /п/ Динчо (ЦДИА, ф. 1932, оп 1, а.е 16, л.5)- да е неотпечатаното факсимиле №12, за което се споменава в “ Заговорът..“, но факта, че никъде не са отбелязани тези няколко важни къси редове, е много смущаващ./

4. В неизвестност остава писмо на убийците до Алеко, което, според Шанданов, е открито след неговото убийство в Горна Джумая( Спомени, с. 74; виж спомените му). Това писмо е от изключително значение, защото евентуално би изяснило взаимоотношенията им. Но до днес съдържанието му не е разкрито, нещо което съвсем основателно оставя подозрения.  . Като прибавим и последното негово писмо, до Георги Занков, писано все в същия дух, осезателно натежават аргументите в полза на тезата за личните мотиви / „…На 10 септември Георги Занков получил писмо от Д. Вретенаров и Щ. Влахов, в което му съобщили, че са убили Александров, понеже пой искал да убие и него и тех.“(Изменниците на македонското дело“. Прага, 1926, с.78)/ . Стойността на която се подсилва от разказа на очевидеца Динчо Сугарски, цитиращ думите на убиеца Щерю в момента на престъплението: “ Господин генерал не бойте се, аз убих Александрова, защото ме наричаше шпионин и искаше да ме убие“ / ЦДИА, ф. 1932, оп.1, а.е. 16, л. 8; виж показанията на Г. Манолев /.. Думи потвърдени и от показанията на Протогеров, визиращи този сублимен момент: “ …вместо ти да ме убиеш, аз те убих, ти толкова души невинни изяде, та и мен искаше да изядеш…..той това заслужаваше, сега нека ни съди Организацията“. / На трети септември 1924 година, според решението на Серския окръжен конгрес, Протогеров е подложен на разпит ( ЦДИА, ф.1909, а.е 55, л.1-10; Билярски Ц. „Генерал Александър Протогеров за убийството на Тодор Александров“. сп. Македония, 94, кн.2, с. 18-21). Дадените от него показания са залегнали в официалното обръщение на ВМРО до нейните представители в чужбина./

5. На трети септември 1924 година, според решението на Серския окръжен конгрес, Протогеров е подложен на разпит ( ЦДИА, ф.1909, а.е 55, л.1-10; Билярски Ц. „Генерал Александър Протогеров за убийството на Тодор Александров“. сп. Македония, 94, кн.2, с. 18-21). Дадените от него показания са залегнали в официалното обръщение на ВМРО до нейните представители в чужбина.

6. Взети само три дни след престъплението, показанията на Протогеров, ясно акцентират върху същността на конфликта Т. Александров-Щ.Влахов -“ …Моите впечатления от Джумайско, че между Щерю Влахов, околийски войвода и Аргир Манасиев, председател на околийското окръжно тяло, има недоразумения, които се дължат главно на Михаил Монев, който се меси в работата и на единия и на другия. Изобщо в тая околия не върви добре работата. Щерю беше много настроен против Монева и поради него против покойния Т. Александров и дотолкова, че Щерю почти вече не стъпваше в околията. Когато М. Монев бе във Виена към 25 юний- с писмо до Т. Александров, с което му съобщаваше, че във Виена се знае от болшевиките всичко, що става в Петрички окръг, като допускаше, че тия доноси прави комуниста Методи Алексиев заедно с Щерю. Това писмо узнава Щерю и след това става още по- подозрителен към Монева. Преди да тръгнем към София, покойният ми каза, че непременно сега като отидем при Алеко, трябва да искаме сменяването на Щерю, понеже бил близък с комунистите и говорят против него. При друг разговор каза ми, когато говорихме за нашите врагове- комунисти, сърби и пр., прибави, че става подозрителен вече и Щерю. Тези факти навеждат на мисълта, че подозрение е имало и в двете страни, обаче мене никога не ми е идвало на ум, че ще се дойде до този печален край.

7. Щерю говореше против убийствата, станали по заповед на М. Монев през септемврийските събития, и против убийството на Стефан войвода без присъда. Мен ми се струва, че последното писмо на Монева е подействало най-много на Щерю, като се е боел да не бъде убит без присъда, а, от друга страна бе възмутен, обвиняван в шпионство, от сегашното му престъпление съдя, че той, ако бе му паднал по-рано М. Монев щеше да убие него, а сега самият случай може би го навел да посегне по-рано на покойния Тодор.“ / ЦДИА, ф. 1909, оп.2, а.е. 55, л.9.

8. В обща среща на ръководството на ВМРО, Иван Михайлов е обвинил Михаил Монев, като 70 процентов виновник за смъртта на Тодор Александров(Шанданов, Спомени, с.164-165). Ако се приемат за достоверни подобни изявления на Михайлов срещу Монев, това означава, че дълбоко в себе си и той е отчитал последствията от влиянието на Монев срещу Алеко Василев и Щерю Влахов, довели до реакцията на Щерю Влахов срещу Александров. Именно както твърди и Протогеров.

9. Намеренията на Александров да отстрани Щ. Влахов са също демонстративни. Обвиненията в шпионаж отправяни към околийският войвода, са не само кръвна обида, в случай, че не почиват на факти, но и истинска заплаха за живота му. /

10. Крайно обтегнатите отношения между Щерю Влахов и Т. Александров не са били тайна за близките до тях. Щерю открито е злословил срещу Александров( ЦДИА, ф. 1591, оп.1, а.е.2, л.99; „36 години….“ с. 486; ЦДИА, ф. 1932, оп.1, а.е.16, л.22; оп.4, а.е.26, л.19-21; виж писмото на Аргир до дедо Ангел). Това е важен факт, обясняващ подбудите на убиеца, както и деянието му като последица от натрупани противоречия, а не като сляп изпълнител на заповед, както обикновено се представя. Определено този конфликт, е не по-малко важен от обидните реплики разменени между Протогеров и Александров, но е омаловажен от изследователите на тайните около убийството на Александров, предпочели да пренебрегнат мотивите на физическия убиец, за да търсят недоказани подбуди в „интелектуални убийци“. / Естествено е при наличието на подобни отношения, хора с характера на Щерю и Динчо да търсят саморазправа. / Тонът в писмата на Вретенаров издава нискокултурна и експулсивна личност. Щерю Влахов, който е неграмотен, не се е отличавал от тези характеристики. И двамата притежават решителност и твърд характер. Доказателството е начинът, който са избрали да посрещнат смъртта. След като са обградени, пред възможността да се предадат, те не се поколебават да се самоубият. Преживяното силно разочарование, родило омраза, е в състояние да подтикне, устроени по този начин хора, към отмъщение включително и спонтанно убийство. С подобно разбиране за характера на войводата Щерю е и неговия секретар Атанас Джолев( виж спомените на Атанас Джолев)./ Това е причината поради която, ръководителите на ВМРО, запознати с тези взаимоотношения, включително Протогеров и Алеко, в първите дни след убийството са подържали мнението, че убийството е извършено, като реакция от страна на  Динчо и Щерю. Към това мнение  по-късно се присъединява, друг активен участник в събитията, Петър Шанданов. Като обвинител в процеса срещу ВМРО(обединена) състоял се през 1936 година, той е имал възможността да изобличи всички организационни дейци, действали под комунистическа диктовка, но вместо да се възползва от този шанс, противно на цялото му предишно поведение, недвусмислено е заявил, че Александров е убит от другарите му / АМВР, ОБ 1091а, л.13 / . До същото заключение, че проблемите са междуличностни и вътрешни за ВМРО, е  достигнал, тогавашният министър председател Александър Цанков, който след няколко десетилетия, в своите спомени, отбелязва-“ Тодор Александров падна убит в една кървава междуфракционна разправа в самата организация. В историята на всяка революция е закон, че тя изяжда собствените си деца.“ /   Цанков, А. Спомени от бурно време. С., 1998, с. 199-200. /

11. Сравнението между, решенията на Конвента от Френската революция и тези на „конвента“ от близките до Тодор Александров, в смисъл издаване на смъртни присъди, както и фаталните последици в двата случая, навярно се явява причината за подобна аналогия.

12. Подходът на подценяване на тези първични документи, носители на информация, от самите изпълнители на убийството, е сериозен пасив към истината. Вместо дефиниране на видните в тях реални мотиви, най-вероятно предизвикали убийството, в полза на различните версии се търсят сложни връзки между недоказани съучастници. За удобство се въвежда нова категория „интелектуални убийци“, в която уютно се групират набедените, обикновено политическите врагове. Тази категория е използвана не само от пряко вплетените в интригите около убийството лица, но и от някои историци. Чрез нея „изследователите“ сами разрешават трудния проблем, засягащ задължително доказване на вината на обвиняемите, особено когато става дума за съучастие в убийство. Това е начинът, по който всеки един заинтересуван в един или друг смисъл от смъртта на Александров, с лекота да бъде монтиран в различни схеми за заговор, отговарящи на интересите на защитаваните тези. Достатъчно е само да се възприеме презумпцията, че не са важни изпълнителите и техните лични мотиви, а „интелектуалните подбудители“ и бента на версиите се отприщва в широкото поле на комбинации и съждения. Тогава твърдението за лични подбуди в основата на престъплението, става твърде незначително, за да се противопостави на „научно“ поднесените логични модели. В негова полза остават „само“ онази редица от пропуснати факти, които вместо да ни приближат към действителността, са пренебрегнати в полза на високо вдигнатия мерник. Водени от народната мъдрост, че на една кола с грънци и една тояга стига, ако се вгледаме по-внимателно в тези подробности, точно тези факти биха могли да обърнат колата натоварена с интереси и предразсъдъци.

13. В подкрепа за спонтанност при взимане на решението за престъпния акт говорят ред предхождащи го обстоятелства. Към конгреса Александров е пътувал с двама телохранители. Освен Панзо Зафиров, с него е бил четника Христо Балвански от Щип, внук на Бърльо, на когото е наредено да се върне обратно към София, тъй като определеното за него място в автомобила, случайно е било заето от кмета на Петрич. Тук възниква въпроса, възможно ли е шофьора на Алеко, в тази фаза от подготовката за ликвидиране на най-влиятелния човек в организацията, да качи случайно кмета на Петрич! / Тази на пръв поглед незначителна, но всъщност много важна подробност се представя от Иван Михайлов, а по- късно и от подведения от спомените му професор Палешутски, в съвсем друг аспект. Те неоснователно считат връщането на Балвански за умишлена постъпка на Александров “ за да не създаде впечатление, че едва ли не отива на сражение с Алеко и Атанасов“( Палешутски, К. Македонското освободително движение 1924-1934. С., 1998, с.8 ). Едва ли двамата четници са многобройна охрана за членовете на ЦК, още повече, ако Александров действително се е готвел за подобно сражение, както същите източници твърдят за намеренията му да атакува на конгреса Алеко. Фактът, че кметът на Петрич е бил предпочетен за пасажер, вместо единия четник, е ясен знак, че Александров не се е водил от чувството за опасност.  И по какъв начин, в отсъствието на тази случайност, при наличие на двама телохранители,  биха се справили убийците, след като в началото дори не са носели пушки!? /  “ 36 години……“ с. 483; ЦДИА, ф.1909,оп.2,а.е. 37, л.2 / Явно, едва след срещата с Александров и Протогеров, те са прозрели отдалата им се възможност. Тогава са се въоръжили и евентуално споделили намеренията си с куриерите. Поради тази причина, Д. Сугарев и Д. Балкански, двама от най-близките хора на Алеко, научават за плана в движение, само няколко часа преди изпълнението му. Самите куриери твърдят, че до този момент никога не са виждали жертвата си и не са знаели да е подготвяно убийство. Ако въобще би могло да се разчита на показанията им, защото в действителност, по неизвестни, но съмнителни причини, те остават неразкрити. /

14. Държанието на куриерите с оглед участието им в убийството е нелогично и необяснимо. Веднага след събитието, те предават вещите на убития на събралите се на конгрес делегати. Не се укриват, както убийците и спокойно дават показания. Участват в посрещането на петимата( Михайлов, Пърличев, Монев, П. Михайлов, Н. Велев) пристигнали от София в с. Горна Сушица, като Д. Балкански дори пече агне. След разпити са ликвидирани, а показанията им по необясними причини не са публикувани в “ Заговорът ..“. Четири години по-късно в книгата “ Защо бе убит Александър Протогеров“ е поместено факсимиле, с част от показанията на Динчо Балкански, целящо да се обвърже Протогеров със заговора. Като се изключи тази неясна и фрагментарна публикация, тези важни документи на очевидците и до днес не са открити. Остава, да гадаем, че вероятно не са съвпадали с параметрите на лансираната от ВМРО версия.

15. Години по късно, след като са убити, Шанданов, който би трябвало да е запознат с всички подробности по провежданите разпити, определя тяхната вина като “ вероятна“( Спомени, с. 74).