Тридесет и пет години македонските българи очакваха „ удобния момент“ за да може „България да не влиза боса в огъня“, а обута, т.е. да им се помогне с достатъчно въоръжена и подготвена армия и те да се сдобият с човешки права и свободи. На практика това означаваше 600 000 хиляди мобилизирани българи, готови да изпълнят прокламираната от Цар Фердинанд цел : „ …Настана момент, когато българското племе е повикано да напусне благодатта на мира и да прибегне към оръжието за постигане на една велика задача. Отвъд Рила и Родопите нашите братя по кръв и по вяра не бяха честити и до днес, тридесет и пет години след нашето освобождение, да се сдобият със сносен човешки живот. Всички усилия, направени за достигането на тази цел, както от Великите сили, така и от българските правителства не създадоха условия, при които тия християни да се радват на човешки права и свободи…“

За постигането на благородната цел българското правителство, начело с Иван Евстратиев Гешов, подписа на 13 март 1912 година,  таен договор за военна взаимопомощ между Царство България и Кралство Сърбия. Договор, с който двете държави си разделяха територията на Македония, а македонските българи, тайно от обществото, бяха разделени на две категории- спорни и безспорни. На 30 септември 1912 год. съюзниците България, Сърбия и Гърция подават обща нота до Турция, с която ״поканват Високата Порта да пристъпи веднага в съгласие с великите сили и балканските държави към изработването и въвеждането в Европейска Турция на реформите, предвидени в чл. 23 от Берлинския договор“. Нотата документира факта, че официално обявената цел на трите съюзени държави са предвидените по чл. 23 от Берлинския договор реформи т.е. автономията на Македония. В нито един момент, от започването на войната до нейният край, никоя от трите държави не предприе реално действие по изпълнение на обявената цел. Точно обратното, след като победата над Османската империя бе факт, съюзниците доказаха, че тяхната истинска цел е разделянето на Македония- https://parlichev.com/bg/1913-godina-triumf-i-krah-na-balgarskata-politika-kam-makedoniya/ .  Подписания през 1913 година Лондонски мирен договор е категорично доказателство, че балканските държави, включително България не желаеха автономно управление в Македония. Докато мнозинството от населението в Македония очакваше, че свободата ще дойде от север, българския цар и правителство деляха завладяната територия със съседните балкански държави – https://parlichev.com/bg/londonskiya-dogovor-ot-1913-g-e-istoricheskoto-dokazatelstvo-za-nezhelanieto-na-balkanskite-darzhavi-da-priemat-avtonomiyata-na-makedoniya/ . След три национални катастрофи формулата за обединение в „ удобния момент“ бе напълно компрометирана и стана крайно неудобна за княжеско-царската политика в Македония. Поради тази причина тя бе заменена с друга обединителна политическа формула – тази на „ духовното обединение“. Историята е най-меродавния съдник за „ успехите“ и на двете формули прилагани в Македония от княжеско-царските идеолози. За тези, които не се интересуват от история има статистика, която измерва българските военно-дипломатически „успехи“ по отношение на македонските българи-https://parlichev.com/bg/makedoniya-pretenczii-i-rezultat/ .