През Първата световна война, към средата на 1916 година,  територията, която се владееше от България и нейните съюзници се простираше върху 3 124 390 км2. Фигурално погледнато това е една добре изглеждаща териториална ост свързваща Северно Море с Персийския залив, в която България заемаше 114 017 км2. Като добавим териториите по левия бряг на река Марица, отстъпени от Турция, България разшири територията си от 111 837 кв. км. до 114 425 кв. км. Българските териториални придобивки към тази дата са 2 588 кв. км. След Първата световна война територията на Царство България е ограничена от подписания в Ньой договор до 103 146 кв. км. Фактически България губи не само военните придобивки от 2 558 кв. км., но и 8 691 кв. км. от територия, която е била в нейно владение преди Първата световна война. За съжаление, зад числата определящи придобивките и загубите на българска територия стоят други, много кървави числа, определящи броя на жертвите, с които българския народ плати битките за територия. При население от 4,7 милиона България, за да осъществи военната си инвазия,  принесе в жертва 388 000 души – 88 000 военни и 300 000 цивилни / Brill’s Encyclopedia of the First World War. Leiden, Boston: Brill, 2012/.  Това означава, че За всеки загубен квадратен километър от територията, която българите владееха, преди да започнат Първата световна война, 44 техни сънародници платиха с живота си. Най-често като причина за тази колосална национална загуба се посочва „ мечтата на българина да обедини отечеството“ .  За сега българската историография не е изяснила въпросите за персоналната отговорност на държавници и общественици скрити под булото на „ мечтата“. Остава само гражданска съвест да оцени кой е отговорен за неосъществената „ мечта“.