Още Ноември 1878 година поборниците, които първи грабнаха оръжието, предупредиха, че единствено всеобщите усилия на всички българи могат да предотвратят обезбългаряването на Македония: „ Возможно ли е, Братя, вие, които сте испитале всичко това и едва успехте да подишате слободен воздух, да на оставите нас во такво ужасно положение? Возможно ли е, ние, мъчените вече толко години под ярема на общия наш враг, да не найдеме братско сочувствие у вас? Възможно ли е, ние отдадените на жертва вследствие на незнам-какви-си европейски интереси, да не можеме да се надеваме на помощ на нашите братя? Възможно ли е да на оставите без поддържка, тогай кога у нас става борба за живот или за смърт? Вие требва харно да знаете, че  Македония, веднъж оставена под турския ярем, ова за нас е изгубена защото враговете на нашето обединение неусипно действоват, и гледайки, че останалото за них е изгубено, обърнале главното си внимание на нашата страна, с цел да изтребат в нея българския елемент “ [1].    Този повик няма да получи съчувствие в средите на оформящата се политическа обществена надстройка, поставила началото на държавното управление в Княжество България. Представителите от Македония и Тракия няма да бъдат допуснати до Учредителното събрание от 1879 година и първите български депутати ще загърбят Общонародния въпрос като първостепенна общобългарска цел. [2] Още в първите дни на българската политика депутатите от Учредителното събрание ще въведат в  политически оборот тактиката на  „ удобния момент“.  Те няма да отговарят на съкрушителното писмо на архимандрит Натанаил Охридски, изпратено от името на македонските българи, които повярвали в обединението със свободните българи за обединение воюваха за него. Македонските българи все още не знаеха, че по същото време в Княжеството е запалена първата свещица на политическата формула за „удобния момент“, като бъдещо системно решение за подобни призиви, която ще се радва на историческо дълголетие. Княжеските депутати, не без основание, ще издигнат лозунга, че „ българите трябва да редят собствената си държава без да забравят Тракия и Македония“    като се пропуска уточнението, че тази държава не е общата България, а трибутарното княжество България. Добавката да не бъдат забравяни Тракия и Македония се превръща в индулгенцията на княжеските управници срещу извършения от тях грях да отпъдят от общата трапеза на свободата своите тракийски и македонски събратя. Хъшовската революционна философия постепенно се подменя с „ хитра дипломация“ провеждана от по-образовани личности, стоящи далеч от огъня на революцията. В този смисъл използваната повече от три десетилетия формулировка за „удобния момент“ и „ България не е готова да влезе боса в огъня” означава поне едно жертвано поколение, очакващо обещаната помощ. Трябва да се отбележи, че през този период Екзархията постигна значителни успехи в църковно и образователно отношение, но с цената на политическа сервилност към суверенът и ангажимент да не се проявяват каквито и да било аспирации към Македония. Накратко казано княжеската политика заложи на султанските обещания за владишки берати в Македония срещу примирение с политическо безправие на българите от Македония. Княз, премиер-министри, министри правеха всичко възможно да се съобразяват с политическите реалности и да спазват наложеното им статукво, като се дистанцират от революционните настроения в Македония, но това ги противопоставяше на общонародното желание на безправните за отвоюване на граждански и политически свободи.  В желанието си да угодят на султана, българските водачи забравиха, че в недалечното минало неосвободените българи сглобяваха черешови топчета за да воюват срещу Империята. Княжеската политика е тази, която постави разделени на държавния интерес от националния. Българските държавни мъже са тези, които заклеймяваха македонските революционерите като безсмислени размирници и призоваваха към очакване на „удобния момент“. [3] В момента, в който се появи Вътрешната Македонска Революционна Организация проводник на революционните настроения на населението в Македония, българската държавна политика бе изправена пред съдбоносен избор, или да подкрепи радикалните искания на революционерите за политическа свобода на населението в Македония, или да прилага формулата да се чака „ удобния момент“ за присъединяване му към държавата България. Историята е съдник на този избор.  

[1] https://parlichev.com/bg/osthe-prez-1878-godina-ednite-balgari-kazvat-na-drugite-balgari-che-sthe-zagubyat-makedoniya/

[2] https://parlichev.com/bg/uchreditelnoto-sabranie-1879-godina-bez-predstaviteli-na-balgarite-zhiveesthi-izvan-knyazheskite-graniczi/

[3] https://parlichev.com/bg/vmro/makedonskite-revolyuczioneri-bezsmisleni-razmirniczi-i-predateli-na-otechestvoto-li-sa/