И до ден днешен националистическата пропаганда, прехвърля вината за разпокъсването на етнически български земи, единствено върху Великите сили и прикрива пасивното поведение на българските елити, доколкото те действително олицетворяват съдържанието на това определение.

Краят на българският идеал практически е поставен още преди новоосвободените българи да успеят свободно сами да определят своите политически водачи. На 17 Февруари 1879 г.  Сергей Лукянов, пратеник на Имперският комисар, подсеща депутатите от Учредителното събрание, че те са се събрали не по собствено желание, а по волята и заповедта на Руският император : „ всички са повикани  не на основание на какъвто и да е предишен закон, а по разпореждане на днешната власт и в силата на дадените ней пълномощия.“ – с единствената цел да узаконят предложената от него княжеска конституция, която е тогава е наречена „ Органичен устав“.  ^[1] Това изказване на представителя на Имперският комисар цели да предотврати по-нататъшни дискусии свързани с Общобългарският  въпрос, тъй като не може да допуснем, че обсъждането му от българските първенци събрали се  в църквата Свети Никола е останало тайна за Временното руско управление. Напротив, княз Дондуков изрична е предупреден, че „ действията на българските депутати направили на императора тежко впечатление и той потвърдил първите си нареждания относно строгото прилагане на Берлинския договор, като бъдат взети мерки, за да не се прави отклонение от предвидения в договора порядък“. ^[2] Посланието на императора задвижва цялата руска администрация. Имперския комисар княз Дондуков, чрез неговият пратеник Лукянов, припомня на  депутати, че правомощията им се свеждат единствено в поставените им от него задачи. Колкото до безпокойствата на българския народ относно неговото бъдеще,  руският комисар ги определя като „предмет само на частни съвещания“. Тоест държавните дела на депутатите трябва да са съобразени с официалните руските директиви, а техните идеали могат свободно да се развиват в неформални изявления. С това се поставя началото на двойствената политика на българските държавници. От една страна те са избраниците, които трябва да осъществят националния идеал, а от друга самите те са тези които са приели да провеждат чужда държавна политика подчинена на интереси противни на този идеал. Двуличният модел е създаден още преди конституирането на третата българска държава, когато съществуваха две представляващи народа институции Общонародно събрание и Официално събрание, когато едни и същи личности влизаха в ролята на общонароден и  официален депутат. ^[3] Първата роля се нравеше на публиката, втората се възприемаше на втория етаж в политическите ложи. Играейки ролята на народни представители политици винаги настройваха своите избиратели към мащабни национални цели, каквото се явява обединението на етноса, в другата роля, те се явяват отговорни за политическите реалности и оставят обединението за героите, а за тях остава политиката. Всички знаем до къде доведе българската политика по отношение на етноса в Мизия, Тракия и Македония, но отношението на българските държавници към Западните покрайнини е най-показателно за тяхното двуличие. Още на 7 март 1879 г. в Учредителното събрание бе повдигнат въпроса за българите от Западните покрайнини. Народния представител Г. Наумов попита депутатите дали това население ще бъде изоставено. Драган Цанков му отговаря : „ Този въпрос е извън компетентността на Събранието. Ние  знаем само за едно Княжество, но кои са му границите, незнаем. Освен това е забранено да говорим за други работи вън от Устава. “ [4] Оказа се, че забраната да се говори за Западните покрайнини, с малки изключения, все още се спазва от българските политици. И до ден днешен те просто не могат да напуснат двуличната си роля.

[1] Първият дневник на УНС е озаглавен „Откриване на Народно събрание в Търново за разглеждане на Органический устав.“ и веднага е посочено, че това събрание се открива „ .. с волята и по заповед на Александър Втори Всерусийски император“. Инструкциите на Лукиянов от 17 Февруари са:“ Народното събрание е свикано да разгледа само Проекта на Органический устав на Княжеството, а не да устроява Гражданско управлние“/ Дневници на Учредително българско народно събрание, 1879 година. С., 2009, с. 29, с. 37,  с.39/

[2] Български патриарх Кирил … с. 61

[3] Владикин, Л. История на Търновската конституция. С., 1994,  с. 97

[4] Дневници на Учредително българско народно събрание, 1879 година. С., 2009, с. 29, с. 37,  с.73-74/