На 13 януари 1931 г. в София са убити Трайче Спасов – Мориовчето и Никола Янев Будаков. Убийците бързо са разкрити. Това са Славе Начев – Чавчето и Борис Божков. Последните са изпратени от Иван Михайлов, който, след убийството на ген. Протогеров, е покровителстван от генерал И. Вълков.  Начев и Божков, както и всички други убийци, които Михайлов използва за да превземе ръководството на ВМРО, остават незаловени. Пресата отбелязва фактите по убийството но се въздържа да критикува властите за тяхното бездействие. Изключение прави софийският вестник Дума със статията от 14 януари- Спрете, стига кърви: „ Седмицата не мина спокойно. Две нови македонски убийства разтревожиха обществото. След съобщенията за помирителни комисии и инициативи между македонците в много cpеди се сложи убеждението, че тоя път ще се тури край на междуособиците и самоизтреблението между македонците.

Обществото, обаче, остана излъгано. Последните убийства са разочаровали мнозина. Те идат да напомнят на държавната власт отговорността й, и да я приканят да изпълни най-после своя дълг.

А народът отдавна сит на тия варварски похвати чака от тая власт ред и спокойствие.

Спрете! Стига кърви! „

Убийството на Спасов и Будаков е не само поредното „ македонско убийство“, което компрометира ВМРО, но то е извършено умишлено за да предотврати започналите преговори за помирение в средите на Организацията. Защото Михайлов, с мълчаливото съдействие на своите покровители, не желае помирение в средите на Организацията докато не изтреби всички, които му се противопоставят по пътя към едноличната власт.  

Ето какво пише Кирил Пърличев в своите спомени : „ В същото време и Националният комитет на братствата издаде едно съобщение, че е готов да посредничи в една помирителна инициатива. Декларацията беше предизвикателна, „победителска“, а съобщението – фарисейско. Нито емиграцията, нито обществото искаше да знае за истинските подбуди на авторите на тия два акта. Това, що се очакваше от всички съсловия и среди, беше да престанат избиванията. Кой крив – кой прав, не беше интересно да се знае, калабалъкът викаше „стига“ -„помирете се“. И понеже декларацията на самите убийци предлагаше помирение – безразлично при какви условия за тълпата – а съобщението на моралните съучастници на Михайлов обещаваше своето посредничество – то се налагаше да се изкажем. Ние направихме това под формата на декларация, която излезе от името на двата института – ЦК и ЗП. Аз съставих текста й, а Г. Попхристов го одобри и подписа от името на ЦК в отсъствието на другия член. В тази декларация се разобличаваше лъжата, порицаваше се фарисейството, клеймяха се убийците и се застъпваше нуждата от свобода за публично разясняване на събитията. Що се отнася до разбирателството, изтъквах, че то трябва да дойде в един общ конгрес, без да се изключва всякакъв опит в това отношение и до свикването на конгреса. Отбивах посредничеството на Националния комитет като институт, който вместо да запази лоялен и честен неутралитет, се отдаде в пълен морален и материален плен на Каина.

Въпреки това Националният комитет на братствата, разбира се, в пълно съгласие с Михайлов, ако не и по негово внушение, в края на декември (1930 година) свиква едно събрание от около 40 души македонци, представители уж на всички културни организации в България. В резултат на това се избира една шестчленна комисия. Тя била натоварена с мисията да потърси изход от тежкото положение, създадено от юли 1928 година насам.

Ние знаехме нечистотата на инициативата. Въпреки това с Попхристов решихме да не отбием тази инициатива, а да приемем комисията, считайки, че нямаме основания да избегнем каквато и да е помирителна акция. Най-малкото ще изясним своето идейно становище, ако не успеем да спечелим за него и някои от членовете на комисията. И когато последната след срещата й с Михайлов, Развигоров и Караджов поиска среща и с нас, веднага дадохме своето съгласие и свиждането бе наредено за 13 или 14 януари. На 13 януари сутринта Михайлови терористи, въпреки уверенията на Михайловци при свиждането с комисията, че докато последната функционира, всякакви преследвания и убийства спират, застреляха Трайче Мировчето и Никола Будаков. Аз отложих срещата, мотивирайки това с изпаренията на новопролятата кръв, с вероломството на ония, които бяха дали своите приспивателни и перфидни уверения пред шестимата, а те – пред Бадева, когото бяха потърсили за връзка с нас. “  –  36 години във ВМРО. С., 1999, с. 34-35.

В последствие Пърличев и Попхристов приемат комисията и предлагат :

„ 1. Общ конгрес, който да се свика от неутрално тяло. 2. До свикването на такъв конгрес: а) действа законния ЦК в състав Г. Попхристов и П. Шанданов; б) действат двата централни комитета с връзка помежду си; в) и двата комитета прекратяват дейността си, а работата поема едно тяло от бивши революционери, не взели страна в кървавите разпри; г) да престанат убийствата. Последното да се счита като отделно и самостоятелно средство за сигурно намиране на търсения изход или пък да се възприема като неделима прибавка към всяко от другите посочени от нас средства.“ –  36 години във ВМРО. С., 1999, с. 35 -36. Тези предложения не са приети от „ вожда“, който се надява, с помощта на ген. Вълков и по-точно на ръководената от него Трета секция на военното контраразузнаване, да унищожи всичките си противници. Тънките сметки на псевдореволюционера Иван Михайлов да се освободи от всички дейци с революционно минало завършват с унищожаване авторитета на ВМРО, разтурване на Организацията и неговото бягство при довчерашния враг на Даме, Гоце и т.н. – Турция.