В миналото на нашите освободителни борби ние бехме незаменими като войници на революционния дълг и освободителното дело. Героизъм, подвизи, себеотрицание и безрезервно послушание и изпълнение съчетавахме в себе си, както може би, това не срещаме у революционерите на другите народи, които в разни исторически епохи са се борили за своето освобождение. В това отношение ние напълно заслужихме името: апостоли, борци и светци на своята татковина, без да преувеличаваме и да искаме да се хвалим. При все това, ние имаме и своите грехове, които съставят достатъчна причина за днешното нещастие и катастрофите, които преживехме, извън причините, които не лежат у нас, а се крият в стечението на политическите събития и международната политика. Между тези наши грехове, най-големият ни грех бе липсата на солидарност между нас, липсата на единство в нашите общи действия, самоизяждането и ежбите помежду ни. Известно е на всички, че в средата на организацията, още много скоро след нейното  основаване, появиха се враждуващи лагери и течения, между които най-важни беха лагера на върховистите и оня на централистите, отъждествявани с вътрешната революционна организация. Появяването и осъществяването на тези два главни лагери в нашата революционна дейност има своето обяснение и причина в намесата в нашето дело на официалната българска външна политика. В услуга на тази политика явиха се и отделни личности из нашата среда, които беха или искрено повлиявани от политическите фактори в България и техните невъздържани политически попълзновения или пък сами те даваха простор на лични амбиции и интереси и по този начина допринасяха за разединеността в революционерите. С това се обясняват и теченията в организацията, които се образуваха около отделна личност и взимаха често етикета на последната. Основните и принципиални разрушения, обаче, които лежаха разните течения, различните схващания, които съдържаха, например, главните две течения на върховистите и централисти не се разбираха нито от масата работници-революционери, нито пък от населенията в Македония и Одринско. В населението доминираше и обладаваше съзнанието една само мисъл — жаждата за свобода и борба против общия враг-подтистник. И когато то виждаше да се гонят и самоизтребяват техните боготворени и идеализирани, борци, герои на революцията, дигаше рамене и недоумеваше. . . То не можеше да си обясни за себе си, какво може да дели върховиста и централиста, когато и единият и другият с пушка се бореще и проповедваше борба против турското политическо господство и против непоносимото робство. И за това в своите агитации сред населението противните революционни лагери почти съвършено избегнаха да обясняват принципиалните различия между едните и другите, а си служеха повече с клевети и интриги, вместо с чисти, скрупулни средства на борба. Това нещо отрови кристалната душа на нашите другари и сънародници, опетни чистото знаме на нашето освободително дело. И уви, ние бехме принудени да бъдем зрители, вследствие на всичко това, на кървавата арена, която се разигра в средата на революционните кръгове, на кръвната омраза и разпра, която отиде до там, щото противните лагери и хората от тех се ненавиждаха и преследваха като кръвни врагове, за да спъват светото дело и доставят удоволствие на враговете. Рухнаха, следователно, по тоя начин единството, солидарността и взаимодействието между нас, рухнаха единомислието и единодействието, които са залога за успеха на всека организация и всека борба.

Ще извлечем ли поне сега поука от миналото, за да престанат между нас в дружествената ни дейност ежбите, раздорите, интригите и коварствата, без които, ако работехме в миналото, сигур, немаше да дочакаме днешното нещастие ? Ще бъдем ли занапред елемент на сплотеност, на сдушеност, на сговор, та да представляваме една душа и едно тело?

Надеваме се, че ще почерпим поука от грешките в миналото, за да не бъдем осъдени от съвременниците и поколенията ни, за да можем да кажем в 12 час: „Изкупихме греховете си, сега спокойно можем да умрем“.

А. Панов.