Славният войвода на Костурско и скромния, но примерен борец за свободата на нашата родина, Ив. Попов се намери самозастелян в недрата на Витоша в непристъпните висоти близу до Чернивръх. Каква жестока ирония! Оттървал се от вражески куршум, когато водеше страхотните сражения през въстанието в Костурско, неможайки да намери смърт вжв вихъра на сраженията, които победоносно изнесе при Клисура, Невеска, на Вич, Бигла, Мориховските планини и много още други покрити със слава от неговите подвизи места в Македония, той стана жертва тук в столицата на свободна България, гдето следвало би да си отдъхне, а не да се самоубие. Неговият убиец е собствената му ръка, но тя е само слепо орждие на оная вътрешна трагедия, която той е носил в душата си и която занесе, без да можем ние да проникнем в нейната дълбочина. Причината за неговата смърт са мизерията и глада, под които изнемогвал, но тя е второстената и непосредствена причина, а главната се корени по-далече в неговите чувства на презрение и антипатия спремо средата, сред която живееше, в неговата морална преценка на обществото, чийто член беше. Въпреки всичките усилия, които той употреби да намери начин за прехраната на семейството си, било като некой го подпомогне и се залови на частна работа, било като се назначи на обществена или държавна служба,— когато и държава и общество се показаха индеферентни към неговата съдба, когато сънародниците му—емигранти, респективно състоятелните от тех, се показаха безучастни към неговата борба за насъщния хлеб и отказаха да го подпомогнат в усилията му да осигури препитанието на невръстните си деца, той се намери между дилемата — или да умре от глад, или да измени на себе си и своето минало, като почне по примера на мнозинството да си служи с нечисти средства, за да преодолее трудностите на гладната смърт. Това последното той, като всеки честен и безкористен революционер, не можеше да направи; оставаше, следователно, само един изход — неговите сънародници, които имаха всичката възможност за това, да го спасят. И той, сигур, очаквал е дълго тая помощ от вън, имайки предвид своите заслуги и дългите младенчески години, които посветил в служба на общественото и народно благо. Той имаше всичкото морално право да изисква от обществото да не го изоставя сам, но когато оканчателно се убедил, че неговите очаквания и надежди са напраздни, че неговата съдба никого не интересува, тогава той почувствува пропастта, която го дели от средата, в която се числеше и всичката безполезност на любовта и обществения интерес, които е проявил, като революционер и гражданин, спремо своите сънародници и своята родина. Погнусата, отвращението и презрението, които са а обладали тогава неговата душа ние можем да си представим само като си спомним за неговата предсмрътна воля и начина на неговото самоубийство.
„Вие, македонски емигранти, – той требва да си е казвал в душата си, когато е взел страшното решение да се самоубие, — вие съотечественици и сънародници не се интересувате от моята участ, не щете да знаете, когато ви бих искал пари у заем или капитал некакъв, за да почна известна работа; вие, които разполагате с хиляди и милиони, отказвате ми, когато ви поискам сто или двесте лева; отговаряте ми — немога, не съм в състояние, когато ми е необходимо вашето ходатайство или съдействие, вие, следователно, не цените моите самопожертвувателност и страдания за вас, вие не чувствувате нужда от хората, които са умирали и са готови пак да умират за общонародните завети и идеали; вас интересуват само частните и лични интереси. Вие се кланяте пред кумира на парата и не признавате никакво значение на ония, които са и са биле носители на съзнанието за дълг към отечеството и близки, изпълнители на най-рисковани предприятия и подвизи за идея и идеал народни; вие сте съвършенно индентиферентни към мене, когато аз очаквах да ме тачите, да ме щадите, да ми дадете нужното възмездие за моите жертви и борби, аз, следователно, съм чужд за вас, аз съм излишен, непотребен пришелец сред вас. Тогава аз нема защо да живея повече сред вас, щом като на мене гледате като на товар, отколкото като на необходимост; за мене не остава друг път, освен да ви напусна за винаги и си отида, за да не гледам теглата и гърченията от глад на децата си, от една страна, и да не бъда живо отрицание и опровержение на своето минало и народните идеали, от друга“.
И в реда на тия мисли Ив. Попов взима съдбоносното решение да се самоубие, като, за да изкаже своето възмущение от отношенията на обществото спремо него, взима всички мерки, щтото трупът му да не се намери от хора, а да се изръфа от хищните птици и зверовете. Мислейки, че ще бъде гавра с него да се погребава, когато приживе, никой не искаше да знае за неговите патила, решил да избере най-непристъпния кът в Витоша и там да се застреля. Оставил у дома си портофейла, 5 лв. пари и списък на кредиторите, на които е дължал, горящ от наи-пламенна бащинска любов към децата си, заръчал с бележка на шурея си да нагледва семейството му и поверил намерението си в едно трогателно писмо изпратено по пощата до негов един бивш четник, той отива на Витоша, избира уединено место близу до синните небесни лазури, високо и далече от столицата, от която отвращавал поглед, и там под зелените вейки на две борчета пръсва си черепа с револвер, за да не го видим никога вече между нас и да не се докоснем никога, нито до неговия дух, нито до неговите смъртни останки. Той ще да е посрещнал смъртта с сияюща усмивка на този балкански кът, който му напомнял за славните минали дни, когато като народен деец и водач се е борил по балканите на Костурско и ще да е напуснал с жестоко презрение хората и живота.
Ние никога нема да забравим при този край на живота му думите му в писмото, оставено до неговия другар — думи трогателни и написани при ясно съзнание между които, като жестока присъда ще ни поражава пасажа: „Не вервам да има друг човек, който да се радва на по-стройно и по-здраво тело от мене. Това тело аз ще ида да го дам на орлите да го изръфат на Витоша. Не ща погребение, не ща почести“. Съдбата, жестоката съдба, обаче, измени му и след смъртта. Тя нареди, щото овчарчета от с. Драгалевци, търсейки малини, да го открият и въпреки волята му неговите живи другари да го погребат с най-голема тържественост и почести. Тъй свърши един величествен, един незаменим наш другар, една идеална обществена личност. Дали така требваше да постъпи той, ние не искаме да отговаряме на този въпрос, защото не искаме да смущаваме неговия дух с нашите субективни възгледи и разсъждения. Ние, обаче, требва да признаем, че той без да иска и без да съзнава, можеби, дава жертва себе си, за да ни поучи в жестоката действителност, която зее пред нас, за да пробуди у нас заспалата съвест и заглушените чувства на обществена солидарност. Целата македонска емиграция е смутена от неговото самоубийство, развълнувана от собствените си прегрешения и престъпления, които отрази това самоубийство. Време е вече всеки да помисли и да се пита: „Още ли ще погубваме нашите заслужили хора, още ли ще убиваме нашите общественици и дейци, които са се жертвували за народни свободи. Не, требва да почнем вече да ги щадим и запазваме, да създаваме други като тях, ако не искаме да осъмнем пред нови народни крушения, ако не искаме нови катастрофи, ако милеем и желаем доброто и свободата на нашата родина.
Частно за илинденци, ноговите другари по оръжие, Попов със свойта смърт дава най- неопровержимото практическо доказателство за нуждата от нашето сдружение, необходимостта от осъществяването на нашите дружествени задачи и цели, ако искаме да се запазим, ако искаме да запазим миналото и бъдещето на родината си. Той беше предаден, като член на това дружество, от сърдце на дружествената идея, работеше с редко усърдие за нея и умре, секаш, да потвърди и начертае големия reson d’etre от нея.
Synergie A.M.
" Една велика жертва-един голям урок"
Автор: К.Г.П.
Славният войвода на Костурско и скромния, но примерен борец за свободата на нашата родина, Ив. Попов се намери самозастелян в недрата на Витоша в непристъпните висоти близу до Чернивръх. Каква жестока ирония! Оттървал се от вражески куршум, когато водеше страхотните сражения през въстанието в Костурско, неможайки да намери смърт вжв вихъра на сраженията, които победоносно изнесе при Клисура, Невеска, на Вич, Бигла, Мориховските планини и много още други покрити със слава от неговите подвизи места в Македония, той стана жертва тук в столицата на свободна България, гдето следвало би да си отдъхне, а не да се самоубие. Неговият убиец е собствената му ръка, но тя е само слепо орждие на оная вътрешна трагедия, която той е носил в душата си и която занесе, без да можем ние да проникнем в нейната дълбочина. Причината за неговата смърт са мизерията и глада, под които изнемогвал, но тя е второстената и непосредствена причина, а главната се корени по-далече в неговите чувства на презрение и антипатия спремо средата, сред която живееше, в неговата морална преценка на обществото, чийто член беше. Въпреки всичките усилия, които той употреби да намери начин за прехраната на семейството си, било като некой го подпомогне и се залови на частна работа, било като се назначи на обществена или държавна служба,— когато и държава и общество се показаха индеферентни към неговата съдба, когато сънародниците му—емигранти, респективно състоятелните от тех, се показаха безучастни към неговата борба за насъщния хлеб и отказаха да го подпомогнат в усилията му да осигури препитанието на невръстните си деца, той се намери между дилемата — или да умре от глад, или да измени на себе си и своето минало, като почне по примера на мнозинството да си служи с нечисти средства, за да преодолее трудностите на гладната смърт. Това последното той, като всеки честен и безкористен революционер, не можеше да направи; оставаше, следователно, само един изход — неговите сънародници, които имаха всичката възможност за това, да го спасят. И той, сигур, очаквал е дълго тая помощ от вън, имайки предвид своите заслуги и дългите младенчески години, които посветил в служба на общественото и народно благо. Той имаше всичкото морално право да изисква от обществото да не го изоставя сам, но когато оканчателно се убедил, че неговите очаквания и надежди са напраздни, че неговата съдба никого не интересува, тогава той почувствува пропастта, която го дели от средата, в която се числеше и всичката безполезност на любовта и обществения интерес, които е проявил, като революционер и гражданин, спремо своите сънародници и своята родина. Погнусата, отвращението и презрението, които са а обладали тогава неговата душа ние можем да си представим само като си спомним за неговата предсмрътна воля и начина на неговото самоубийство.
„Вие, македонски емигранти, – той требва да си е казвал в душата си, когато е взел страшното решение да се самоубие, — вие съотечественици и сънародници не се интересувате от моята участ, не щете да знаете, когато ви бих искал пари у заем или капитал некакъв, за да почна известна работа; вие, които разполагате с хиляди и милиони, отказвате ми, когато ви поискам сто или двесте лева; отговаряте ми — немога, не съм в състояние, когато ми е необходимо вашето ходатайство или съдействие, вие, следователно, не цените моите самопожертвувателност и страдания за вас, вие не чувствувате нужда от хората, които са умирали и са готови пак да умират за общонародните завети и идеали; вас интересуват само частните и лични интереси. Вие се кланяте пред кумира на парата и не признавате никакво значение на ония, които са и са биле носители на съзнанието за дълг към отечеството и близки, изпълнители на най-рисковани предприятия и подвизи за идея и идеал народни; вие сте съвършенно индентиферентни към мене, когато аз очаквах да ме тачите, да ме щадите, да ми дадете нужното възмездие за моите жертви и борби, аз, следователно, съм чужд за вас, аз съм излишен, непотребен пришелец сред вас. Тогава аз нема защо да живея повече сред вас, щом като на мене гледате като на товар, отколкото като на необходимост; за мене не остава друг път, освен да ви напусна за винаги и си отида, за да не гледам теглата и гърченията от глад на децата си, от една страна, и да не бъда живо отрицание и опровержение на своето минало и народните идеали, от друга“.
И в реда на тия мисли Ив. Попов взима съдбоносното решение да се самоубие, като, за да изкаже своето възмущение от отношенията на обществото спремо него, взима всички мерки, щтото трупът му да не се намери от хора, а да се изръфа от хищните птици и зверовете. Мислейки, че ще бъде гавра с него да се погребава, когато приживе, никой не искаше да знае за неговите патила, решил да избере най-непристъпния кът в Витоша и там да се застреля. Оставил у дома си портофейла, 5 лв. пари и списък на кредиторите, на които е дължал, горящ от наи-пламенна бащинска любов към децата си, заръчал с бележка на шурея си да нагледва семейството му и поверил намерението си в едно трогателно писмо изпратено по пощата до негов един бивш четник, той отива на Витоша, избира уединено место близу до синните небесни лазури, високо и далече от столицата, от която отвращавал поглед, и там под зелените вейки на две борчета пръсва си черепа с револвер, за да не го видим никога вече между нас и да не се докоснем никога, нито до неговия дух, нито до неговите смъртни останки. Той ще да е посрещнал смъртта с сияюща усмивка на този балкански кът, който му напомнял за славните минали дни, когато като народен деец и водач се е борил по балканите на Костурско и ще да е напуснал с жестоко презрение хората и живота.
Ние никога нема да забравим при този край на живота му думите му в писмото, оставено до неговия другар — думи трогателни и написани при ясно съзнание между които, като жестока присъда ще ни поражава пасажа: „Не вервам да има друг човек, който да се радва на по-стройно и по-здраво тело от мене. Това тело аз ще ида да го дам на орлите да го изръфат на Витоша. Не ща погребение, не ща почести“. Съдбата, жестоката съдба, обаче, измени му и след смъртта. Тя нареди, щото овчарчета от с. Драгалевци, търсейки малини, да го открият и въпреки волята му неговите живи другари да го погребат с най-голема тържественост и почести. Тъй свърши един величествен, един незаменим наш другар, една идеална обществена личност. Дали така требваше да постъпи той, ние не искаме да отговаряме на този въпрос, защото не искаме да смущаваме неговия дух с нашите субективни възгледи и разсъждения. Ние, обаче, требва да признаем, че той без да иска и без да съзнава, можеби, дава жертва себе си, за да ни поучи в жестоката действителност, която зее пред нас, за да пробуди у нас заспалата съвест и заглушените чувства на обществена солидарност. Целата македонска емиграция е смутена от неговото самоубийство, развълнувана от собствените си прегрешения и престъпления, които отрази това самоубийство. Време е вече всеки да помисли и да се пита: „Още ли ще погубваме нашите заслужили хора, още ли ще убиваме нашите общественици и дейци, които са се жертвували за народни свободи. Не, требва да почнем вече да ги щадим и запазваме, да създаваме други като тях, ако не искаме да осъмнем пред нови народни крушения, ако не искаме нови катастрофи, ако милеем и желаем доброто и свободата на нашата родина.
Частно за илинденци, ноговите другари по оръжие, Попов със свойта смърт дава най- неопровержимото практическо доказателство за нуждата от нашето сдружение, необходимостта от осъществяването на нашите дружествени задачи и цели, ако искаме да се запазим, ако искаме да запазим миналото и бъдещето на родината си. Той беше предаден, като член на това дружество, от сърдце на дружествената идея, работеше с редко усърдие за нея и умре, секаш, да потвърди и начертае големия reson d’etre от нея.
Мир на праха му!