„ …Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможността достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни.

Областта, в която живеят тези македонски славяни, се простира между Родопите и Егейско море. Родопските планини в Македония имат много разклонения, които носят различни названия; така в Горноджумайско [Джума Дупнишка] при село Сърбиново се наричат Кресненска планина [Кресно планина], при Мелник [Меленик] Пирин планина [Перин планина], при Серес Меникеон, а при Просочен [Просочин] Калапот. Цялата тази област е разделена на три нахии: Солунска, Серска и Драмска. Границите на тази област в Южна Македония, заета и заселена от български славяни, по мои проверени сведения се простират, както следва.

На север от Солун тези българи се простират през градчетата Калкаш (български Кукуш), Дойран [Дориян] и Петрич до гр. Мелник, който е разположен в една планинска клисура в полите на прочутата Пирин планина (стария Орбелос); от Мелник тази линия върви в източна посока през равнината покрай Родопите до Демирхисар (български Валовище) и Серес, който е разположен в полите на планината Меникеон; по-нататък минава през Субашкьой, Везник [Везниково], Довища, Просочен, Драма и Кузлукьой до р. Места [Неста], която разделя Тракия от Македония. Град Драма е разположен във Филипинското поле на 3 часа от развалините на стария град Филипи, славната столица на някогашните македонски царе. От р. Места линията преминава в Тракия, върви покрай Родопите и през Ксанти (турски Скеча), Гюмурджина и Макри излиза на морския бряг при Фере, където свършват и Родопите. Цялата тази тракийска област, включена между посочената линия, р. Места и Егейско море, дълга 30 и широка 5 часа, е разделена на две околии – Гюмурджинска и Ениджейска. Целият край е равен и извънредно плодороден. В околностите на Енидже расте прочутият турски тютюн, известен в цял свят под името „Енидже-бохча“, с който се води оживена търговия.

В тази област са се намирали следните стари градове: Абдера при устието на р. Места, Ортагорея при Болустра на морския бряг, чиито развалини се намират на 3 часа от Енидже и на 5 часа от Ксанти, Дикея, чиито развалини лежат на север под планината, на брега на Бистонийското блато, на половин път между Ксанти и Гюмурджина, и сега се наричат „Буро-кале“, и най-сетне Маронея, чиито развалини се намират на морския бряг срещу о-в Самотраки. На половин час северно от развалините на Маронея на път за Гюмурджина има едно голямо село от 500 къщи, което носи същото име.

На запад от Солун линията, която разделя славяните от гърците, минава покрай Солунския залив до предпланините на Олимп, където р. Бистрица се влива в морето. Оттам нагоре по течението на р. Бистрица продължава през Кожани, Сатиста [Сачиста] и Костур до границата на Епир. Следователно р. Бистрица е естествена граница между Македония и Тесалия или, с други думи, между славяните и гърците. До тази река навсякъде в селата преобладават българските славяни. Срещу Кожани, на 4 часа път отвъд Бистрица, върху един стръмен склон на планината Олимп се намират развалините на стария град Сервия, а малко по-надолу от тях има малко градче, което и днес се нарича така. Много български села между Битоля и Кожани и днес носят същото название. Преди 6 години, пътувайки от Битоля за Кожани, отбелязах три такива села: Сервия, Сервич и Серфич, а вероятно има още. В този край, населен с българи, власи, гърци и албанци, освен отбелязаните селища заслужават да бъдат споменати още Вардар-Еница (български Лука) [Енидже-Вардар], върху развалините на старата Пела, Воден [Водена], който се намира на мястото на стария град Еге, където са погребвани македонските царе, и Науста (български Негуш), прочут с извънредното си вино.

Споменатите тук населени места, докъдето и около които живеят славяни, са отдалечени едно от друго, както следва: от Солун до Кукуш има 8 часа с кон, от Кукуш до Дойран 5, от Дойран до Петрич 16, от Петрич до Мелник 6, или всичко 35 часа. От Мелник до Демирхисар има 10 часа, от Демирхисар до Серес 5, от Серес до Субашкьой [Шубашкьой] 2, от Субашкьой до Везник 2, от Везник до Довища 1, от Довища до Просочен 8, от Просочен до Драма 2, от Драма до Кузлукьой 5 и от Кузлукьой до р. Места също 5 часа; от р. Места до Ксанти има 5 часа, от Ксанти до Гюмурджина 6, от Гюмурджина до Макри 8 и от Макри до Фере 10 часа, т.е. източната дължина е всичко 68 часа. От Солун до предпланините на Олимп има 8 часа, от предпланините на Олимп до Кожани 10, от Кожани до Сатиста 5, от Сатиста до Костур 10, следователно западната дължина е всичко 33 часа. Енидже-Вардар е на 6 часа от Солун, Воден на 15, Негуш на 14. От Солун до Битоля (Монастир) има 30, а до Серес 18 часа.

На това голямо пространство живеят размесено четири различни народности: славянска, македоно-влашка или цинцарска, гръцка и османска. Обаче славяните са по-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите. Гърците и турците са малко на брой. По всички по-големи населени места има и евреи, но най-много в Солун.

Че славянската народност е преобладаваща, може да се заключи и по това, че почти всеки цинцарин освен своя майчин език говори и български, и, напротив, рядко ще се срещне българин, който да говори цинцарски. Българите живеят предимно в селата, но и в големите градове има цели махали с чисто българско население, като напр. предградията Каменица и Арабаджимахала в Серес, а също и в други градове.

Гърците обикновено живеят там, където в древността е имало елински колониални градове, като Амфипол, Ейон, Неопол и др., но навсякъде в твърде ограничен брой. От Демирхисар, където започва голямата Серска равнина, от двете страни на р. Струма чак до развалините на Амфипол на морския бряг и от Амфипол на изток към Кавала, от двете страни на планината Панге, която сега всички тамошни жители наричат Пернар, има над сто български села и вероятно още толкова цинцарски, докато гръцките не са повече от двадесет. Също така и отвъд р. Места в Гюмурджинска и Ениджийска околия по-голямата част от населението са българи. Имах случая да чуя от едно знатно духовно лице, че в гюмурджинската епархия има около 300 български села и още толкова в ксантийска епархия. Най-много гръцки села има по егейския бряг, като се тръгне от Солун през Касандра и Ая-Мама за Света гора, където някога са се намирали елинските колониални градове Акантос, Менде, Потидея, Олинтос и Схионе. Този край, населен с гърци, някога се е наричал Халкидика, а сега се казва Мадемо-Хория, т.е. рударски селища

Също така и в областта на запад от Солун, в Ениджевардарско, Воденско, Негушко, Кожанско и Костурско повечето от селата са български. Турски села има разпръснати по пътя за Серес около Лахана [Лахан] и в Серската равнина, във Филипийското поле и около Кузлукьой; също така и отвъд р. Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмурджина. Освен същинските турци има и доста села с потурчени българи около Мелник и в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмурджина; те не знаят друг език освен своя матерен – български. Казвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес пазят християнските си фамилни имена, напр. Алия Петков, Юсуф Христов, Мехмед Марков и др. Тамошното население нарича турците койнари, понеже в Македония са дошли от областта Икониум (Кониех) в Мала Азия. Българските селяни и в Македония се отличават като примерни и опитни земеделци, градинари и пастири; те произвеждат необходимите храни и разни други продукти за останалото население и за големите градове. По паланките и градовете има и българи занаятчии, но те всички знаят и гръцки и много от тях се гърчеят, защото – освен в къщи – говорят само гръцки или турски, а в училище децата им учат само гръцки. Изобщо този славянски клон е имал най-нещастна съдба и от всички славяни под турска власт най-много е изостанал. Без всякаква народна самостоятелност и съзнание той живее лишен от свои народни старейшини, водачи и наставници не само мирски, но и духовни; няма свои свещеници и учители на своя език, а е длъжен да държи гръцки и цинцарски попове, а и онези от тях, които по произход са българи, обикновено се гърчеят. Поради тези причини българският език в съдилищата и пред светските власти е трябвало да отстъпи мястото си на турския, а в черквата – на гръцкия език, така че и по селата обикновено не се служи на славянски, а само на гръцки и едва напоследък в някои общини народното съзнание се е пробудило дотолкова, че населението иска богослужение на разбираем език….“