БЕЗ ЗНАМЕНА

Денят на Македония и тая година се отпразднува от нейните изгнаници въ София без знамена: властта, българската власт, не позволи на синовете и дъщерите на Македония, на братята си по кръв и по дух, по минало и по страдания, не им позволи да понесат в знак на траур и протест своите черни знамена, и поетът, който някога, в пелените на българската държава изпе най-трогателната песен на Македония, когато оня ден биде увенчан заради песните си за Македония, намръщи чело и в душите на всички македонки и македонци отекна стихът му, „Вей се черно знаме!“[1] . Забраната на властта миналата година се мотивира от самата нея с военното положение; тая година тоя мотив не бе на лица, и пак правителството на България забрани на нас  македонците да манифестираме скръбтта и болката си, негодуванието и протеста си против тия, които причиниха скръбтта и болката на Македония, против тия, които мачкаха нейната снага и тровят нейната душа, грабят нейната земя и палят нейните села; властта не позволи на нас македонците да изнесем знамената си, за да прочете светът в техния черен креп черното адско тегло на Македония, която световната съвест продаде на най-страшните палачи, на сърби и гърци, които не се наситиха на кръв и на обири, на пожарища и на безчестия в нашия Роден край; властта на братската страна запрети на нас македонците да изнесем на плакардите си този позор и този срам за културата и за цивилизацията, за всички идеи за братство, свобода и хуманност; българската власт ни забрани да посочим на света дима от пожарищата и от топлата кръв на невинните жертви, които Македония дава всеки ден, всеки час; да чуе той, оглушелият свет, писъка на децата и на момите и плача на майките и на старците в Македония от безчестията на тираните !… Българската власт не ни позволи; и в деня на Македония един орган на тая власт, един български офицер-полицай, войнишки изпълни заповедта на българското правителство спрямо знамето на Ресенското братство, което съгражданите на г. Ляпчева беха понесли, не от вироглавство, а защото не узнали повелята му. И сърцето на македонеца се сви болезнено, когато тъй брутално обидно се поиска връщането на знамето по булеварда на Царя Освободителя! Защо беше тази излишна и незаслужена обица ? Защо беше туй запрещение ? Или то е в политиката на българското правителство да стеснява обръча около душата на македонската емиграция?

Ние разбираме, че Ваал в Белград иска жертви от София, но македонската емиграция с нищо не е излезла вън от законите на страната, за да ги предизвика; ние четохме и съветите на един свой брат и събрат за умереност; но ние не можем да разберем, с какво един протест в рамките на законите и от една организация от легални и легализирани благотворителни братства на македонската емиграция в България ще увреди нейната политика? Защо тия протести, правени в Америка от нашите сънародници, не развалят добрите отношения между Белград и Вашингтон ? Или Белград иска от София да се нагърби с убийството на македонската душа тук така, както сърбите правят това в Македония ?

Ние можем да заявим, че, както Белград не ще успее да изтръгне българската душа на Македония, така и тук никоя власт не ще бъде в състояние да посегне на душата на нейната емиграция, която има съзнание и дълг да се застъпва за похитената правда на Македония …

В. Д.

1. Става дума за Иван Вазов и неговото стихотворение „Вей се черно знаме“ публикувано на 06. 04. 1885 в „ Поля и гори“ със следната обяснителна бележка : „ Сред триумфалния рой от трицветни знамена на радостта и победата, които на 6 април 1885 г (1000-годишнината на славянските просветители) се развяваха из Пловдив, издигаше се замислено и македонското знаме от чер плат, държано от един дебърец в народното си рухо. Три имена личаха на траурното знаме: Кирил и Методий, Македония! Тая гледка пронизваше сърцата с дълбокия си трагизъм.“. Време, когато политиката на българското правителство все още не е започнало „да стеснява обръча около душата на македонската емиграция..“