Статистическите данни са адекватен измерител на цената, която българите платиха неуспешните опити за обединение на етноса и резширяване на националната територия. През 1920 година мъжкото население в България е наброявало 2 420 784 души. Около 1 000 000 са годните за военна служба, свикани в периода на войните 1912-1918 година под бойните на армията, като мнозина са участвали в повече от една война. В трите войни са убити не по-малко от 220 000 военнослужещи, без да се включват инвалидите, безследно изчезналите и косвените жертви . Това означава, че всеки пети фронтовак респективно всеки десети поданик на Царството от мъжки пол, е загубил живота си през осемте военни години. Безспорно това е една непоправима щета за нацията, независимо от идеалите в името на които са дадени жертвите. Дори българските войни да бяха извършили най -тежките престъпления към родината си и към тях да бе приложена римската форма за най-тежко армейско наказание –децимация / екзекутиране на всеки десети войник /, убитите щяха да бъдат по-малко. След войните жертвите бяха удостоени със заслужена почит защото именно те са причината султана да отстъпи на съюзниците османските владения на Балканите. Катострофата за България настъпи след подписване на Лондоския мирен договор 1913 година, когато българските управници не успяха да опазят отвоюваните придобивки.

В действителност,  българските мъже се биха геройски и достойно, а тези които ги жертваха, без да постигнат заявените претенции, останаха ненаказани, скрити зад войнишките паметници.