След дългогодишна кървава борба, която се води за придобиването на сносен живот на българите отвъд Рила и Странджа, ние бяхме принудени да се съберем в едно от Джумайските села и разрешим въпроса: да продължаваме ли борбата или да спрем.

Този съдбовен въпрос не без тъга на сърцето бе подложен от генерал Цончев на 18 март 1906 година на разисквания и обсъждания от събранието. Една от многото точки, които се подложиха на разглеждане за разрешение на горния въпрос, беше и точката: „Към какво е насочена политическата деятелност на властниците в София – автономията на Македония или раздялата й?“ За да отговори събранието на това питане, от чието правилно разрешение зависеше и решението на кардиналния въпрос трябваше да прегледа и прецени отношенията на тогавашните управници към организацията.

Събранието взе предвид, че източникът за съществуване на Върховния Македоно-Одрински комитет и дружествата му стана един – българското правителство; ежбите между македонствующите се продължават най-ожесточено, както тук в Македония, така и в България, българското правителство като източник, от който се ползуват всички враждуващи организации, ако би имало желанието да се върши ползотворна работа, щеше да тури край на тия ежби; българското правителство въпреки интересите на нацията подържа македонствующи, които способствуват за преминаването на сръбски чети(4); българското правителство отпуска суми на подведомствените му органи за агитация, за да се избере за член на правителството в София пособникът на сръбското четничество в Македония, при всичко че  престъпните действия на този тип са известни на някои от министрите, което те не скриват.

При тия съображения се прибавиха и следните: Нишката среща  на царя с крал Петър през 1904 г., в която среща върховистите дълбоко вярват, че са разменени мисли между владетелите за делба на Македония и появяването на сръбската чета в Малешевско в главния учител в Скопие, която агитираше дословно така: „При Нишката среща на нашия крал с българския княз Фердинанд е уговорено границата между България и Сърбия в Македония да бъде  Струма“. След най-внимателно разглеждане съвокупността на горните обстоятелства, събранието дойде до заключението:

1. Че българското правителство, държейки златния ключ, е фактически представител на организацията;
2. Че българското правителство, като истински фактор в организацията, вместо да прекрати ежбите помежду им, то ги насърчава; и
3. Че българското правителство с всичката си мощ поддържа дейци шантажисти и се старае да ги издигне в организацията до най-горното стъпало с единствената цел да ги има под ръка и да ги употреби като инструмент при изпълнение на замисления план.

От мотивировката на изброените пунктове, събраните единодушно се съгласиха: 1) че българското правителство, направлявано от княза, играе с македоно-одринското дело само на размирици, вредни за българското население в Турско; и 2)  инспираторът на тая нещастна политика за сметка на македоно-одринци преследва цели династически – раздялата на Македония.

Поставя се въпросът: що застава българския княз да преследва тая ужасна политика? Събранието се спре на мисълта, че българският княз  се бои от една автономна Македония, понеже тя е опасна за неговата династия, той се бои от един конкурент-принц на някоя от европейските държави, под чието мъдро управление новата автономна българска провинция може да процъфти. Някои от присъствуващите отидоха по-далече в съжденията си. Убедени, че при Нишката среща на двамата владетели е третиран въпросът за раздялата на Македония, силеха се да докажат раздялата на Македония, приемлива и за двете династии, изхождайки не от национални интереси, а от чисто династически изгоди. Те подкрепваха своето мнение така: „Ябълката на раздора между Сърбия и България е Македония. Оформена тя в автономна област – недоразуменията изчезват; мисълта за една федерация на тия три славянски господарства може да се третира от мислящите среди в държавниците като осъществима и разглеждането въпроса за управление на династии, като лишни – за належащ. След всички тия съждения събранието, като взе предвид: 1) Че Централната организация тук в Македония и там в България, както и техните последователи ни смятат за агенти-провокатори на княз Фердинанд, като не се стесняват на път и кръстопът да ни чернят с това име; 2) че българското правителство, заедно с неговия вожд вървят в посока осъществяването раздялата на Македония; и 3) че ако тая междуособица се продължава, възможно е изпълнението на тия замисли, то за да се усили Централната организация, която да може да насочи всичките морални и материални сили по избрана посока и освободена от организационни ежби да парализира замислите на българското правителство и неговия вожд – реши, Върховната организация да се оттегли от македоно-одринското дело.

За нещастие обаче, нашето оттеглюване не спаси организацията от ежби; тя се раздели веднага на два враждебни лагера. На българските деятели, които ме запитаха по делбата на Македония, дължа да отговоря: в македонските кръгове, макар и да са няколко, няма две мнения, всички поддържат – Македония на македонците при автономно управление. Всяко българско правителство, което би се осмелило да третира раздялата на Македония без да се гледа от где се инспирира, ще го държат отговорно.

Ст. Николов

Публ. във в. „Ден“, София, 25 март 1910 г., с. 1.