I.

Иностраните вестници се пълнеха с известия за това, че Македония се готви през настъпающата пролет „да напомни за себе на европейските държави“. Миналата година ние два пъти бяхме в Македония, и от своя страна можем само да потвърдим основателността на всички опасности. Не трябва, разбира се, да се раздухва опасността и „малкият“ въпрос да се преобръща на „голям“, – както се изрази един наш вестник; но още по-лошо би било да замижим пред действително съществующата онасност и да й позволим да ни изненада. Нам ни казват: „вълненето в Македония е работа на една малка груница агитатори“. Това само отчасти е вярно.

Първо, „групицата“ съвсем не е тъй малка, както това може да се стори на хората, които не са били на мястото.

Второ, тя не така далеко стои от народа, както си представляват това хората. При елементарния социален строй и невисокия образователен уровен, македонската интелигенция с всичките си свои корени остава в народа, прави върху него непосредствено влияние и сама се подвъргва на влиянието от негова страна.

Трето, – и това е особено важно, – тази македонска интелигенция и народ живият с едни и същи идеали, до толкова понятни и близки за масата, щото работата дохожда да се распространяват не самите идеали, а само начините за тяхното осъществление.

Най-сетне, – що се отнася до тия начини, – в страна, както Македония, – идеята за възстание и въоръжена борба за свобода твърде добре на всички е позната и никого не плаши, без да се гледа на всичките ужаси на турското отплащане – не само в случай на несполука, но дори по-рано, щом въпроса за сполука и несполука дойде на ред. Работата се състои в това, че всички тия ужаси съществуват вече в частния живот, повтарят се всеки ден, само, разбира се, в много по-малки размери. Ето защо е понятно разсъждението на оня българин, който по думите на „Новое Время“, е обяснил на редакцията, че македонците смятат – отведнъж да предизвикат всички насилия на пролет, с цел да ги направят невъзможни за в бъдеще. С хладнокръвие, поражающо жителя на по-мирните страни, македонските дейци не само не трепват от възможното кърваво потушване на възстанието, но направо указват от напред на цената на кръвта, която трябва да се пролее като аванс за благосклонното внимание на дипломацията, което се има пред вид с това да се предизвика. По-благоразумните, наистина, указват на възможната погрешка в тая сметка, като привеждат безплодността на арменското клане. Нo единичните, редките гласове на тия благоразумници се заглушават от общата увереност в благополучния изход: и тази увереност, от своя страна, се подпира на конкретния факт, който е по-отдалечен хронологически, но който е по-близък географически и етнографически: на освобождението на България. И тук, разбира се, по-благоразумните и по-знающите напомнюват за ония крупни премени, които са произлезли в отношението на различните държави към славяните и към Турция – от времето на турската война. Но и тия напомнювания никого не убеждават. Едни преувеличават своите собствени сили, други преувеличават възможността на инострана (и преди всичко руска) помощ, – и всички охотно вярват в туй, в което толкоз се иска да се вярва. Трябва при това да се вземе в съображение и туй, че българското освобождение се представлява тук съвсем не в такива черти, в каквито то нам се представлява. Ние си рисуваме, при тази дума, стихийно народно въстание, подир – цял ред безплодни опитвания на европейската дипломация да склони турците към доброволни отстъпки и, най-сетне, въоръжена руска намеса, която със сила изтръгва от Турция тия отстъпки. За българина (разбираме тук и македонеца) всичката история се рисува от друга страна, която нам е съвсем неизвестна. За него това е дълъг мартиролог на херои, погинали в напразни усилия да подигнат народа на собствена защита: подир, цял ред избухвания, значението на които той преувеличава, за това, че знае, колко те са му коствували; най-сетне, като един вид „deus ех machina“, руската помощ, неочаквана и небезопасна, която увенчава хероическите усилия, в благополучния изход на които той и без това никак не се е съмнявал. Може човек колкото ще да се сърди на неблагодарността и да упреква непоследователността на тази народна психология, но, както и да е, тя си е именно такваз, каквато ние я представихме ей сега. И което за нас тук е особено важно, това е, че в македонското дело сега се повтаря изново всичко онова, което е било в българското, без да се гледа на това, че би трябвало да има много по-малко илюзии и от двете страни.

И така, едва ли е основателно да се надеем, че готвещото се избухване може да се предупреди с един позив към благоразумие и търпение. Благоразумните хора малко имат нужда от такъв позив, па те са и малцина. За колебающите се той е много по-важен, и те са много повече; но колебающите се никога не са играли активна роля в събитията. Що се отнася до неблагоразумните, които са силни не толкова по число, колкото по решителност, позивът към умереност няма да им побърка да уверяват себе или другите, че Европа не може асла да говори на друг език до въстанието, но подир въстанието тя, по необходимост, ще заговори инак. Много по-внушително действува на всичките друг един аргумент: новите турски батальони и пушки; които в изобилие се пращат в Македония, за да се предупредят очакваните напролет събития. Но и този аргумент не може да побърка да се пролее кръв, понеже, както казахме, партията за действие именно и разчитва на турски насилия, от които, по стар навик, едва ли завоевателите ще съумеят да се въздържат, Единственото действително средство да се застави и последната партия да бъде търпелива би било, но общото мнение на всинца, които знаят настоящето положение на делото, незабавната и енергична намеса на дипломацията, т. е. именно това, което и искат да постигнат македонците чрез въстанието.

Но какво може да се постигне чрез такава дипломатическа намеса, и в какво отношение стои това, което ще се постигне с желанието на македонците? Невъзможно е да се предрешава този въпрос, но като косвен отговор може да послужи предлаганата по-долу историческа справка.

Да се въведе в Македония автономно управление на началата на широка децентрализация – такваз беше в течение на последните двадесет години стремлението на европейската дипломация. Автономия – такъв е и съвременния лозунг на македонската партия за действие, с която е съгласно в това грамадното мнозинство на местното население. Не са съгласни да преследват тази задача само гърците и сърбите; защо – за това трябва да говорим отделно. Прочее, това ще да се види и от наведените по-долу данни.

/ Павел Милюков. Европейската дипломация и Македонският въпрос. София, 1899 г., с. 3-11 /