Антон / Андон/ Димитров Филахтечев – апостол на Вътрешната революционна организация, роден 1867 в село Айватово Македония, починал 1933 в София
Формулираните от Димитров цели на Организацията са много ясни и категорични: „Същата 1893 г. през октомврий турихме основите на ВМР организация с девиз „Автономна Македония” и „Македония за македонците”. Основателите й бяхме шест души: д-р Хр. Татарчев от гр. Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, сега вече книжар в Солун; Дамян Груев от с. Смилево, Битолско; Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко; Христо Батанджиев от Гумендже, секретар на Солунската бълг[арска] духовна община, и Антон Димитров от с. Айватово, Солунско, учител по турски език в гимназията. Намерихме за целесъобразно да почнем с интелигенцията; учители и свещеници, като не пренебрегваме и еснафа. Учениците от последния клас на гимназията също така съставляваха добра почва за разпространение на идеята.“ [1]
Димитров е направил ясно уточнение за същността на автономията – Македония за македонците, девиз който не се обвързва с последващо обединение към Княжеството. Според апостола, присъединението са преследвали намиращите се в София дейци на Върховния комитет, а вътрешните са отхвърлили възможността за последващо присъединение: ” Нека забележа, че след като се туриха основите на Вътрешната революционна организация в Солун, в София се образува от македонци един Върховен комитет, който си бе задал за цел да работи от там за присъединението на Македония към България. Напразни бяха нашите усилия да отклоним ръководителите на тоя комитет от вмешателство в нашите вътрешни работи.”[2] Не може да се скрие истината, че посочена от Антон Димитров разликата между целите на „вътрешните” и тези на „върховистите” е израз на неговото схващане, че автономията е форма на самостоятелно управление и политическа независимост.
През следващите двадесет години Андон Димитров не променя своите разбирания спрямо главната цел на Вътрешната организация. Той защитава своите разбирания за автономията и нарича гавра политическата игра на българските управници , които използваха лозунга за автономията на Македония, за да прикрият извършените от тях политически комбинации довели до национална катастрофа. Последователната позицията на Димитров се откроява на провелите се през юли 1913 година събрания между лидерите на македонската емиграция[3]. Той е от инициаторите за съставянето на мемоар до представителите на Великите сили в София с искане да се даде автономия на Македония.[4]
И в тежките следвоенни години Димитров следва своите разбирания [5] за автономията на Македония като единна и неделима самостоятелна политическа единица. Тази позиция апостолът защитава с чест през изпълненият с неволи жизнен път.
[1] “ Мемоари на д-р Антон Димитров Филахтечев, София, 1936 година“/ машинописни спомени/, с. 7
[3]„Такова се състоя на 21 юлий 1913 г. в една от университетските аудитории. Събранието се председателстваше от майор Протогеров (Ал. Протогеров, Т. Александров и Петър Чаулев се считаха като представители от по-рано на македонските благотворителни братства, които поради войната бяха разтурени). В събранието бе взел участие и Григор Василев, македонствующ. Там бе и Никола Милев, македонец, чиновник в М[инистерство] на външните работи [и изповеданията] и професор. Повдигна се въпросът за положението, което трябва да държи македонската емиграция по отношение на македонския въпрос. Осъди се българското правителство, което обяви Балканската война за автономията на Македония, а с таен договор бе извършило разделението й между Сърбия, Гърция и България. Правеше впечатление, че макар някои от нашите бивши войводи, сега още облечени в своите униформи на околийски началници, никой не обели зъб да издигне глас на протест за гаврата, извършена спрямо Македония.
Аз трябваше да наруша спокойствието на събранието, забавлявано с бабини деветини, и направих следното предложение: „Понеже, както това се вижда и от царския манифест, Балканската война е обявена за осигуряването автономията на Македония, то предлагам: събранието да вземе резолюция, с което да иска от Великите сили автономията на Македония, за да можем час по-скоро да се завърнем по домовете си. Това мое предложение предизвика общо одобрение на по-голяма част от събранието, но се посрещна от богопомазаните ръководители на софийските македонци корифеи с протест. Даже Григор Василев, подтикнат от Никола Милев, си позволи да ме заплаши със заточение в Куртбунар, [както и] всички ония, които се осмеляват да произнасят името автономна Македония. Анастас Лозанчев му възрази, че ония, които са видели Фезан и други турски затвори, не ще се уплашат от Григор Василевци, Милевци и др. След дълго вълнение събранието се разтури.
Новите неволни бежанци решиха да почнат агитация за сформиране отново на Македонските благотворителни братства, които да започнат своята дейност в полза на автономията на Македония. Аз, който до този момент не познавах нито Протогерова, нито Тод. Александрова, се видях често посещаван от тях. От разговорите ми с тях останал бях с впечатлението, че те още хранеха надежда, че българската дипломация ще успее да си присъедини цяла Македония, защото целият свят знаел, че тя е чисто българска страна. Но като виждаха настроението между македонските бежанци, които бяха в полза на автономията на Македония, за да не изгубят своето влияние върху тях, почнаха да търсят пътища да ги удовлетворят. Те на няколко пъти ми направиха предложение да замина за Цариград, за да влезна в разговори с ръководителите на Младотурския комитет „Иттихад ве терекки” по въпроса за автономията на Македония.“ / Пак там с. 44-45/
Synergie A.M.
автономия или присъединение
Автор: К.Г.П.
Антон / Андон/ Димитров Филахтечев – апостол на Вътрешната революционна организация, роден 1867 в село Айватово Македония, починал 1933 в София
Формулираните от Димитров цели на Организацията са много ясни и категорични: „Същата 1893 г. през октомврий турихме основите на ВМР организация с девиз „Автономна Македония” и „Македония за македонците”. Основателите й бяхме шест души: д-р Хр. Татарчев от гр. Ресен, Иван Хаджиниколов от Кукуш, сега вече книжар в Солун; Дамян Груев от с. Смилево, Битолско; Петър Попарсов от с. Богомила, Велешко; Христо Батанджиев от Гумендже, секретар на Солунската бълг[арска] духовна община, и Антон Димитров от с. Айватово, Солунско, учител по турски език в гимназията. Намерихме за целесъобразно да почнем с интелигенцията; учители и свещеници, като не пренебрегваме и еснафа. Учениците от последния клас на гимназията също така съставляваха добра почва за разпространение на идеята.“ [1]
Димитров е направил ясно уточнение за същността на автономията – Македония за македонците, девиз който не се обвързва с последващо обединение към Княжеството. Според апостола, присъединението са преследвали намиращите се в София дейци на Върховния комитет, а вътрешните са отхвърлили възможността за последващо присъединение: ” Нека забележа, че след като се туриха основите на Вътрешната революционна организация в Солун, в София се образува от македонци един Върховен комитет, който си бе задал за цел да работи от там за присъединението на Македония към България. Напразни бяха нашите усилия да отклоним ръководителите на тоя комитет от вмешателство в нашите вътрешни работи.” [2] Не може да се скрие истината, че посочена от Антон Димитров разликата между целите на „вътрешните” и тези на „върховистите” е израз на неговото схващане, че автономията е форма на самостоятелно управление и политическа независимост.
През следващите двадесет години Андон Димитров не променя своите разбирания спрямо главната цел на Вътрешната организация. Той защитава своите разбирания за автономията и нарича гавра политическата игра на българските управници , които използваха лозунга за автономията на Македония, за да прикрият извършените от тях политически комбинации довели до национална катастрофа. Последователната позицията на Димитров се откроява на провелите се през юли 1913 година събрания между лидерите на македонската емиграция[3]. Той е от инициаторите за съставянето на мемоар до представителите на Великите сили в София с искане да се даде автономия на Македония.[4]
И в тежките следвоенни години Димитров следва своите разбирания [5] за автономията на Македония като единна и неделима самостоятелна политическа единица. Тази позиция апостолът защитава с чест през изпълненият с неволи жизнен път.
[1] “ Мемоари на д-р Антон Димитров Филахтечев, София, 1936 година“/ машинописни спомени/, с. 7
[2] Пак там с.9
[3] „Такова се състоя на 21 юлий 1913 г. в една от университетските аудитории. Събранието се председателстваше от майор Протогеров (Ал. Протогеров, Т. Александров и Петър Чаулев се считаха като представители от по-рано на македонските благотворителни братства, които поради войната бяха разтурени). В събранието бе взел участие и Григор Василев, македонствующ. Там бе и Никола Милев, македонец, чиновник в М[инистерство] на външните работи [и изповеданията] и професор. Повдигна се въпросът за положението, което трябва да държи македонската емиграция по отношение на македонския въпрос. Осъди се българското правителство, което обяви Балканската война за автономията на Македония, а с таен договор бе извършило разделението й между Сърбия, Гърция и България. Правеше впечатление, че макар някои от нашите бивши войводи, сега още облечени в своите униформи на околийски началници, никой не обели зъб да издигне глас на протест за гаврата, извършена спрямо Македония.
Аз трябваше да наруша спокойствието на събранието, забавлявано с бабини деветини, и направих следното предложение: „Понеже, както това се вижда и от царския манифест, Балканската война е обявена за осигуряването автономията на Македония, то предлагам: събранието да вземе резолюция, с което да иска от Великите сили автономията на Македония, за да можем час по-скоро да се завърнем по домовете си. Това мое предложение предизвика общо одобрение на по-голяма част от събранието, но се посрещна от богопомазаните ръководители на софийските македонци корифеи с протест. Даже Григор Василев, подтикнат от Никола Милев, си позволи да ме заплаши със заточение в Куртбунар, [както и] всички ония, които се осмеляват да произнасят името автономна Македония. Анастас Лозанчев му възрази, че ония, които са видели Фезан и други турски затвори, не ще се уплашат от Григор Василевци, Милевци и др. След дълго вълнение събранието се разтури.
Новите неволни бежанци решиха да почнат агитация за сформиране отново на Македонските благотворителни братства, които да започнат своята дейност в полза на автономията на Македония. Аз, който до този момент не познавах нито Протогерова, нито Тод. Александрова, се видях често посещаван от тях. От разговорите ми с тях останал бях с впечатлението, че те още хранеха надежда, че българската дипломация ще успее да си присъедини цяла Македония, защото целият свят знаел, че тя е чисто българска страна. Но като виждаха настроението между македонските бежанци, които бяха в полза на автономията на Македония, за да не изгубят своето влияние върху тях, почнаха да търсят пътища да ги удовлетворят. Те на няколко пъти ми направиха предложение да замина за Цариград, за да влезна в разговори с ръководителите на Младотурския комитет „Иттихад ве терекки” по въпроса за автономията на Македония.“ / Пак там с. 44-45/
[4] Църковен вестник. София, 1913, бр.44
[5] “ Мемоари на д-р Антон Димитров Филахтечев …с. 51-56