СОЛУНСКИТЕ УЧИЛИЩА

Първото възрожденско училище в град Солун е открито в през 1833 година в метоха на Зографския манастир от руския монах Исай. Създа­ването му е наложено от нуждите на местният елемент да учи и да пише на народен език. Средствата за неговата издръжка са събирани от местния шивашкия еснаф, като неговите членове Симон, Алеко ,Тодор, Зафир, Цветко, Дойчин са сред първите ученици. Обучението се е провеждало на местното наречие и е било безплатно.  Независимо, че за две години учениците са само 13 на брой, килийното училище на монаха Исай поставя началото на негръцко образование . Трябваше да минат повече от тридесет години от откриването му за да може, с помощта на пър­вите будители от Македония, просветното дело да разчупи тесните рамки на манастирското килийно обучение и да премине от ръцете на гръцкото духовенство в тези на местните родолюбци. През тези години факела на просветата се е носил от патриотично настроени личности, като Кирил Пейчинович, Антим Ризов, Павел Божигробски, Партений Зографски, Теодосий Синаитски и др., чийто имена завинаги останаха свързани с прос­вета в град Солун и историята на Македония.

Неслучайно откриването на първото светско училище през 1866 година е в дома на Константин Динков – Държиловец . Възрожденец, с елинско образование, потомък на род с най-голям принос в духовното разбуждане на местното население. Налага се сам да учи „азбукето, сос букврчето“ за да пише „ бугарачки език“ по „ македоницки“. Началото е трудно. Първата година в новоткритото училище учителката Славка Държилова започва обучение с една ученичка и завършва с три. Благодарение на помощ­та на Георги Динков и упорития труд на учителката Славка, както и на материалните помощи получени от местния шивашки еснаф, през третата и последна година на съществуване на училището, броят на учениците е 27 момчета и 13 момичета. След смъртта на Славка Държилова през 1868 година училището е затворено.

На следващата 1869 година в къщата на друг родолюбец Иван Пе­лов /Попов/ се открива първото общинско смесено училище. То се е смятало за общинско поради осигуряването на отделна стая за учителя и издръжката, която му се набавела от сформираното наскоро църковно- училищно настоятелство. По-голямата част от издръжката не идвала от църковния диск, а от Зографския манастир и руската благодетелка Со­фия Орловна подарила 50 лири. В деня на тържественото откриване /07.10.1869 г./ слово произнесъл неговия пръв учител йеродякон Агапий Войнов. И той напуска в края на годината, принуден от сръбския митрополит Никодим. На неговото място е назначен изпратения от Цариград­ското читалище Стоян Божов. Тогава училището се е помещавало в една разде­лена на две стая – за момчета и момичета. Броят на учениците бил около 100 и преподаването по взаимната метода. Училището срещало традиционния отпор от гърците и най-вече от тяхното духовенство. ’’Фанариотски салонишки владика не допуща да имами български книги, да учим на български дечата си, да имами български училища…“ . Получените средства,  от манастира Зограф – 120 лири и от руските манастири – 20лири, се оказали недостатъчни за продъл­жаване на учебния процес.

През 1870 година училището, с учител Бениамин Мачуковски, е закрито, но същата година султански ферман узаконява обособяването на българска черковна йерархия. Това е преломен момент за образователното дело в Солун, защото влиянието на Екзархията ще постави нов етап на неговото развитие.

С идването на баба Неделя от Воден в Солун, през 1871 година се открива ново училище в къщата на Ичо Кехая, с 2 отделения и 25 ученика, но липсата на средства отново забавила учебното дело. Въпреки, че баба Неделя Петкова учила децата безплатно и се задоволявала с две лири месечно, отпуснатите от името на София Орловна 25 лири са били крайно недостатъчни за да променят образователното равнище на македонските българи в града.

През 1872 година в местността Вардарска порта се открива ново, второ училище от дъщерята на баба Неделя Славка Караиванова. Майка и дъщеря посвещават всички свои сили за утвърждаване и развитие на училищата в града. През годината е открит и първия бъл­гарски параклис от поп Петър Димитров, роден в с. Зарово, Солунско.

1873 година, в резултат на някои обществено-политически промени, е градивна за училищното дело в Солун. На първо място Българската Екзархия разширява дейността си в Македония, а цариградските българи от Македонската насочват вниманието си към Солун. От друга страна по това време раздорите сред солунските общинарите са стихнали. В началото на годината Македонската дружина изпаща в Солун учителя Михаил Боботинов, който поставя образованието на по-съвременни основи и формира четири отделения от учениците. Изучавани са следните предмети: закон божи; граматика I и II част; османска история; новият завет; аритметика; френски; словесност. За първи път в края на годината се провежда годишен изпит, който преминава при голям ентусиазъм. Изпит се провел и във Вардарско- портенското училище, където учителка била Неделя Петкова.

През следващите две учебни години образователното дело в града е свързано с учителя Иван Шумков, назначен за старши учител и управител на двете училища. Ако се съди по броя на учениците / 69 -70 българчета, 20 гърчета в централното училище и 30 ученика във Вардарското/ Шумков не само успява да запази интереса на солунските българи към образованието на техните деца, но и привлича гръцки ученици в училищата. На провелия се публичен годишен изпит в края на учебната година /1874-75/ присъства разнородно солунско общество /вкл. Солунският митрополит Йоаким, бъдещ Цариградски патриарх/.  От тази година годишните изпити се превръщат в традиция и се превръщат в празник за учебното дело в Солун.

В годините преди Руско-Турската война основният проблем на образователното дело  са материалните средства.  Местната община не разполага със финансови  средства, а външната помощ за развитие на учебното дело в града е много ограничена. Постъпленията от Българското читалище, Македонската дружина в Цариград и Светогорските български манастири са кратковременни и недостатъчни.

Материално училищата са били в крайно незадоволително положение, за което свидетелства публикацията на К. Боботинов от 1873г. във в. “ Право „, бр.8. Той призовава общините и народните  читалища в България да помогнат за развитието на учебното дело в Солун, считайки града за крепост на българщината в Македония. Доказателство е още и незадоволителните резултати от обиколката на Неделя Петкова,  снабдена с пълномощно от д-во “ Зора “ за събиране на средства. Факт е, че местната общност не разполага с необходимите средства, общината дори не е в състояние да плати  наемите на училищата. Към това трябва да отбележи, че не съществуват и външни източници с приносно значение за финансиране на образователното дело на македонските българи от Солунският вилает. По тази причина отсъствието на средства за образование на македонските българи живеещи в Солун и вилаета значително възпрепятства тяхното желание за просвещение и културно развитие.

Задаващата се руско-турска война оказва негативно влияние върху развитието на солунските училища. От една страна несигурността задържа учениците по домовете, от друга, недоверието на властите към родителите и учителите им също допринася към регрес в училищното дело.  След избухване на Средногорското въстание през 1876 година и създадената обстановка на несигурност броят на учениците в Солун значително намалява. През същата година Шумков, принуден да се укрива от турските власти, напуска учителското си мяс­то. В училището остават около тридесет души под ръководството на Константин Станоев, но смъртта на последния към края на годината довежда до временното му затваряне.

Освободителната война от 1877/78 година е причина за повсе­местно закриване на училища по територията на Македония, но в Солун, незасегнат от войната град,  се открива отново училище. Веднага след  подписването на Сан-Стефанския мир от 19.02.1878 година, с помощта на Екзархията,  Михаил Ковачев започва обучението на 45-50 ученика.

Учебната 1879/80 година ще се запомни с две събития: отделя­нето на момичетата в отделна стая на мъжкото училище и откриването на малък пансион в друга стая.

Осемдесетте години на 19 век завариха Солун и другите македонски градо­ве в сложна политическа обстановка. Македония остана откъсната от своите еднокръвни събратя в Княжество България и Източна Румелия, както в политическо, така и в просветно отношение. Свободните държави Гърция и Сърбия, както и озлобената след войната Турци се нахвърлиха срещу всичко свързано с македонските българи. Като застъпник на българските политически права в този исторически момент се явява младата и неукрепнала васална българска държава, а на църковните и културно- просветни интереси – Българската екзархия. Докато българските закони имаха правна сила само в политическите граници на държавата, определе­ни след Берлинския конгрес, то духовното попечителство на Екзархията се разпространяваше ‘ в значително по-широки предели от етническите български земи. Така единствената официална институция за македонските българи в цяла Македония. Екзархията направлявала образователната политика чрез специално из­градения ’’Училищен отдел”.

Избирането на Солун за координационен център по отношение на просветната политика на Екзархията спрямо Македония се дължи преди всичко на неговото географско и политическо значение, както и на приноса на Кузман Шапкарев, правилно преценил стратегическата стойност на града. Писмата разменени между Кузман Шапкарев и Училищния отдел на Екзархията , ръководен от Методи Кусевич са ярко доказателство за решителността на Кузман Шапкарев в защита на тезата за предопределеността на Солун като център на просветата в Македония. Трябва да се отбележат личните му връзки на Шапкарев с останалите македонски провин­ции, изиграли решаващо значение за подбор на учители, разпределението на парични помощи за книги и учебници, събиране на сведения от цяла Македония и т.н. Резултатите не закъсняват. Самият Шапкарев свидетелства: „ …найдох едва 17 ученици, както казват и само четворица по-възрастни, които съставляват нещо като първи клас… та щото в малкото време число­то им се възкачи на 128, от които се образуваха два класа и четри отделения.”

До голяма степен за подобряване условията в училищата допринася паричната помощ от Екзархията , която от следващата година поема из­цяло върху себе си стойността на учителските заплати, с което решава един години наред наболял въпрос измъчващ солунските общинари.

През учебната 1880/81 година се получават още две придобивки за солунчани. Отворени са отделно девическо училище с пансион и пансион към мъжката гимназия.

Отварянето на две гимназии с пансиони към тях и три начални училища е голям успех за солунските българи. В резултат на традиция, създала се през всички фази на развитие на учебното дело, новите учебни заведения са поставени на много по-модерни основи.

С дадените напътствия, от архиерейския наместник архимандрит Методи Кусевич, на заминаващия от Цариград за Солун Божил Райнов, първи директор на новооткритата мъжка гимназия „Св. Св. Кирил и Мето­дий“, Екзархията окончателно решава, че град Солун би трябвало да е притегателен център за всички  деца от Македония. Това решение е от особено значение, тъй като стремежът към образование кара много родители да продават мило и драго само и само децата им да учат в Солун и Солунската гимназия се превръща в легенда за поколения македонски българи.

           След трансформирането на трикласното основно училище в мъжка гимназия началното образование не губи своята сила защото с цел реорганизиране и усъвършенстване на учебния процес през 1881 г. в града пристига Добри Ганчев, секретар в Екзархията.  Същата година се основава фонд за подобряване на битовите условия в двете основни училища.

           Репутацията на солунските училища предизвиква значително увеличаване на притока от нови ученици, което се явява причина за откриване на нови училища във Вардарската и Кукушката махала, а през 1900 г. и в новия квартал Пиргите.

През учебната 1901/02 година става обединение на съществуващото от 1880/81 година девическо училище с образцовото основно училище при мъжката гимназия. Така от тази година то се превръща в смесено.

За голямото внимание, което се обръща на девойките в Македония и по-специално в град Солун, говори факта, че тяхното образование нико­га не е било пренебрегвано.  Не случайно девическите училища са първите в Солун. Името „девическо училище“ е неразделно свързано със спомените на народ­ните будители от този период, то е резултат от общественото желание съществуващо сред гражданството в Солун да се открие самостоятелно училище за момичетата. Опитите за осъществяване на това намерение са започнати в началото на седемдесетте години на 19 век , а реал­ните резултати са настъпили десет години по-късно с откриването през 1879/80 година на отделно девическо училище в една от стаите на цен­тралното основно училище.

През 1880/81 година девическото училище се отделя в отделна сграда и се

обявява за гимназия с открит първи клас . Общо са записани 40 ученички, а 8 от тях

получили начално образование по родните си места образуват първи клас.  Обучението се води от Царевна Миладинова с по­мощта на трима учители от мъжката гимназия. Практика е учителите от мъжката гимназия, със своите знания и рес­пект,  да са в помощ на девическата. Такива са Г. Кандиларов, Михаил Сарафов, Костадин Стателов, Христо Батанджиев.

Особените грижи полагани от страна на Солунската община към мо­мичетата и тяхното пълноценно пребиваване през учебната година в гра­да са проявени под различни форми: от местните граждани се избират настойници, които да заместват родителите в града; създаден е фонд „болни ученички“, в който се събират средства по всякакви поводи; отделят се средства за безплатни обеди, давани на бедни уче­нички; полагане грижи заедно с учителския персонал за набавяне и уши­ване на униформа за всички ученички.

Важна роля в приучаването на ученичките към полезни навици и подходящ режим изиграва пансиона към девическата гимназия. Отна­чало той е бил в една сграда с гимназията, а през 1904/05 година се премества в хигиенично и светло помещение, купено от родолюбеца-фи­лантроп Евлоги Георгиев в махалата ”Св. Атанас”. В пансионите е бил ор­ганизиран съвместен живот на ученичките от специално избрана за тази цел­ комисия. Отначало комисията е била обща за мъжкия и девическия пансион, а след това се избират определени хора, които да отговарят на специфичните условия в девическия пансион. Организирани са вечерин­ки в пансиона, целящи да подтикнат към индивидуални изяви пансионер­ките. Строги са били изискванията към хигиената, поради многобройните епидемии в града. Особено внимание се е обръщало на нравственото възпитание и физическо укрепване. Ученичките са били инструктирани по всички възможни направления, включително ’’благоприличието” на походката им.

Девойките не са забравени при посещението в града през 1909/10 година от известните професори Агура, Иширков , Кацаров, Милетич, Златарски, ученици от Ломското и Серско педагогическо училище , а на следващата година се срещат с учители от Варна.

Девическата гимназия разполагала със своя библиотека, подпомага дарения от учителите и филантропи.

Всички тези грижи са дали и съответните резултати. През 1885 година тържествено се чества    завършването на първия випуск от девическата гимназия. Свидетелства за зрелост са връчени на: Луиза Пърличева от Охрид; Ефросина Йотова от Охрид; Нушка Шумкова от Солун; Мария Свинарова от Велес; Киряца Апостолова от Цариград. Същата година годината гимназията е обявена за четвъртокласна, като в нея са учели 48 ученички. На следващата 1885/86 година е обявена за петокласна, а през 1886/87 – за шестокласна. Пълна седмокласна тя ста­ва през учебната 1907/08 година.

През 1889/90 година се открива педагогически курс към гимназия­та от учителя Стрезов. Броя на ученичките през годината вече е 90.

1905/06 е година, в която се отваря стопански отдел за шиене на горни дрехи и шапки, просъществувал до 1913 година.

1910/11 година гимназията е назована Педагогическа.

Практичния и предприемчив дух на македонският българин е в усетил необходимостта от търговско образование. С него се цели  обучението на кадри за търговските къщи в Солун и цяла Македония, формиране на отношение към определена професия, задържане на завършилите средно образование по родните места и намаляване износа на интелигенция в Европа, където лесно се подават на влияние и се загубват за родината и др. В тази връзка Солунската гимназия развива отделна учебна програма с търговска насоченост.

На практика към изпълнение на такава програма се пристъпва през 1899/1900 година, когато след преместването на класическия отдел в Битоля, към мъжката гимназия в Солун се създават търговски курсове.

Първите квалифицирани учители се привличат от свободната част на България. Това са Пазар Паяков, станал и първия директор на търгов­ския отдел в гимназията, д-р Иван Дренков, Георги Йонков, Еню Енчев и др. Специално внимание се обръща на предметите: счетоводство и френски език, за който като учител е бил привлечен французина Алфред Ру.

Този отдел даде три випуска през своето тригодишно съществуване /от 1899/1903/ и след като доказа, че надеждите възлагани на търговското образование са оправдани отстъпи място на самостоятелната тър­говска гимназия. Тази гимназия се открива през учебната 1904/05 го­дина с 14 ученика живеещи на частни квартири, а на следващата година се сдобива и с пансион. Солунчани се опитват да купят и собствено здание , но поради съпротивата на гърците това не им се отдава. Все пак през 1910/11 година, те наемат отделна сграда за гимназията.

В своята учебна програма търговската гимназия включва специални предмети, като: политическа икономия, финансова наука, търговско знание, счетовод­ство, търговска кореспонденция, търговско смятане, немски, английски, турски и френски езици, стокознание, дактилография, история на търго­вията. Езиците се усъвършенстват в курсове на съществуващите в училища на другите  народности. Практическото прилагане на усвоените знания се извършвало във фирмите и канторите на града. Гимназията поддържала връзки с Варненското и Свищовско търговски училища от свободна България.

Поради стратегическия излаз на Солун към Средиземно море и солунското поле, местните фирмите са постигнали сериозен финансов успех и са били предпочитани партньори за чуждия капитал.  Укрепналите с кадри от гимназията местни фирми са издигнали своя статут над останалите инородни конку­ренти в града. Нямало е магазин, в който да не се говори на македонското наречие. Това е бил и приносът на българската търговска гимназия в иконо­мическото превземане на град Солун, което поради „гениалните“ планове на българските управници бе напълно компрометирано.

Както за останалите учебни заведения в Македония, така и за тези в Солун размирните години – 1902/903, свързани с Илинденското въстание; 1906/07 с учителската афера; 1908/09 с обявяването на Младотурската революция, са отбелязани като ’’изключително ненормални” в аналите на гимназията. Въпреки всички опасности, съпровождащи тези смутни години учебният процес в гимназията и солунските училища не е прекъсвал. До навечерието на Междусъюзническата война в Солун, освен гимназията, бяха създадени общо 5 основни училища. Краят бе поставен на 18 юни 1913 година, когато първата национална катастрофа порази Царство България.