Руският проект за Санстефанска България несбъдната мечтата на един народ за обединение.

Историята ни показа, че още преди да е конституирано Княжество България мечтата на един народ бе възприета от неговите водачи за национална цел, която някой друг трябва да осъществи. Управляващият елит, без да съществуват необходимите предпоставки за реалното  обвързване на стремежите с потенциала на още не създадената държава,  прие обществeното задължение да обедини целият етнос в политическите граници на Санстефанска България. Веднага след това, първенците прехвърлиха собственият си ангажимент в ръцете на могъщата Русия, по простата логика: „ те са ни освободили, те ще ни защитят“.  Безсъмнено, поради липсата на каквато и да била друга алтернатива,  всички надежди се градяха върху намеренията и действията на Русия. От нея ние получихме надеждата наречена Санстефанска България, с нейната воля се строяха бъдещите княжески национални планове и когато така очаквания „ удобен момент“ настъпи, не от българските държавници, а от руския цар се очакваше да определи новите политически граници на българското царство. Той бе избран от българските политици за върховния арбитър, който трябваше да узакони разделението на Македония и да определи кои от новите българи са „ спорни” и кои „безспорни”. Не случайно, тези политически ходове се извършваха тайно от българският народ, от когото не се очакваше да подкрепи „ хитрата“ държавна политика за сръбско-български дележ на Македония. Идеята за Санстефанска България бе толкова популярна, че не позволяваше на управляващите да предложат на обществото друга политическа алтернатива.  Отчитайки реалните резултати от доктрината Санстефанска България, няма да бъде пресилено твърдението, че ако това действително е националният идеал на българите, тогава той не е обвързан с националния потенциал. Един месец след подписване на Санстефанският предварителен договор, българите, които очакваха да влязат в управлението на космополитният град Солун, се струпаха пред софийската канцелария на  руският губернатор Алабин, за да го молят да им върне отдавна управляваните от тях градове Пирот, Ниш и Цариброд. Още тогава те разбраха, че искове без необходимата сила за тяхното постигане нямат реална стойност. ^[i] И което е по-лошо първите български депутати от Учредителното събрание, осъзнавайки своето безсилие да изгонят сърбите от окупираните територии, се примираха с откъсването на българските земи. Те избраха молбите като единствена възможност за изява на своята политическа позиция, очаквайки, че вместо тях  княз Дондуков-Корсаков „ да  дейсвува дето треба, да се отеглят един час напред тия чужди хора от нашата земя.“ ^[ii] В отсъствието на действителна национална самостоятелност и реални възможности за осъществяване на прокламираната цел доктрината Санстефанска България се явява неосъществима идея поставена на пясъчната основа върху която единствено се градеше имиджа на управниците, приели пред своите избиратели общественото задължение да обединят българите в една държава. Тази политическа идея се вписва по-добре в сферата на националните мечти и политическата пропаганда, които обикновено не довеждат до национален просперитет, а по-скоро превръщат малките народи в маша за разпалване на тлеещият огън.  Национален идеал без самостоятелна национална политика е утопия. Националната самостоятелност е визията на действащите до освобождението изтъкнати дейци като Раковски , Левски, Захари Стоянов, Ст. Чомаков, Ст. Заимов  и др. Истинското съдържание на това понятие най-добре е илюстрирано от мисълта на Васил Левски: „ Ако не сме способни да са освободим сами, то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това за да ни подчини отново в робство ^[iii]…“.

[i] Молчанов, А. Между миром и конгрессом. Письма в „Новое время“. Санкт-Петербург, 1878, с. 432

[ii] Дневници на учредителното Н. Събрание в Търново по изработването на българската конституция. С., 1890, с.110

[iii] Стоянов, З. Васил Левски (Дяконът). Чърти от животът му. Пловдив, 1883, с. 81.