Реминисценция

Лани, като днес, тъкмо преди една година – започна майка ми – на визитата у Яким  Чорбев за именния му ден, ме завари   владиката, който преди да изкаже обичайните поздрави и благопожелания се обърна към мене с думите: “Вашият син госпожо както се научавам пак излязъл от България с някоя революционна чета, истина ли е?”  А аз като не знаех дали това е истина или не, и като не очаквах подобна новина, не знаех и що да отговоря, при все това някак си ненадейно съобразих и отговорих: „ Щом е можал много добре е направил, защо не!? А той посрамен от злонамереното си питане и още повече от моя отговор отвърна: “ Браво значи и вие сте революционерка” – и аз и всичките що виждате тук / а тука бяха, освен Яким Чорбев и домашните му, ни и Лев Огнен виден член на Организацията /, по и сам светбината Ви. Светбината Ви по охридски ще рече Ваше В. Преосвещенство. Ранената от владиковите думи майка могла, за минута, не само да прикрие болката, но и да отвърне на удара с удар. Разбрал – недоразбрал нещо за мене простакът владика побързал да се справи с майка ми, която считайки неговото питане за прикрито съобщение, отплаща му се с прякото обвинение правейки го и него революционер, което  е равносилно и на цел укор, защо всъщност и той да не е такъв. Отговорът е бил уместен, справедлив и заслужен. Присъстващите с мълчаливото си одобрение поздравили победилата ми майка – владиката бил съкрушен. На другия ден присъстващият на този бой член от местния комитет Лев Огнен лично срещнал майка ми и не можал да изкаже възхищението си от духовитостта и смелостта на майка ми, изнахвалил я. Когато след това случая се доказа, тържествено я поздравих и обещах да отбележа тоя интересен факт– зрънце от скъпоценната владишка корона- тя всемилостиво започна да ме моли и убеждава да пощадя владиката.

За пръв път безстрашна и смела я видях аз на 1898 г. когато ми гуждаха / връзваха/ белегчета/ белезниците/ на ръцете ми в двора на Охридския конак, като ни изпращаха в битолския затвор. И тогава имаше пред кого да се показва куражлия, макар всъщност да и се плачеше. Тоя чистосърдечен и без всякаква умисъл спомен на майка ми считам не безполезно да допълня и украся с малко история.

Охридчани се спасиха от Негово В. Преосвещенство Григорий с неговото преместване в Битоля. И все, че той направи в Охрид великолепно здание за училище, в Охрид и днес може да се срещнат наши хора, които ще ви кажат: „ Той направи училището“. Пак за охридчани бе тежест непоносима да имат владика като него. Първо, защото той за турски нишан през гръцкото-турската война събра между паството 300 лири турски помощ за турския аскер. Второ, следствие редовното употребление на всевъзможни възбудителни напитки, направо изписани на каса от Европа, той изгуби нормалност. Скотството му надви и започна да се проявява в неудържими зверски нападения, жертви на които са,  живите но неми свидетели, Х. П. и Б. Т., сега осъден на вечно заточение, и кой знае още колко други незнайни…

Освен от изместването охридчани имаше да се възрадват още и от заместването. Наместо Григория екзархията назначи за охридски владика Методия, а този, до тогава, като архиерейски наместник, бе си създал добро име и се считаше за човек на Организацията, понеже имаше връзки с първите нейни дейци. Едногодишната му деятелност – първата година в нова епархия- затвърди у всички горните предположения. Проповедите му в града, както и из епархията, бяха ободрителни възстановяващи, почти революционни. На селяните, които му искаха съвети и защита против турските палежи и убийства открито проповядваше око за око – “ бият ли ви бийте и вие”. Така върви до 1901 година. Дойде Солунската афера – Никовата- за да определи отношението на екзархията спрямо революционната организация, а то скоро се изясни от екзархийските окръжни до митрополията и архиерейските наместници, в които се предписваше отстраняването от екзархийска служба на всички замесени или заподозрени в революционерство, а сама / екзархията/ не закъсне да даде и готова плячка в ръцете на турската полиция, десетина души учители, като ги уволни за следующата учебна година. Примерът бе даден и повечето митрополити и архиерейски наместници го последваха. Когато отидох на ваканция в Охрид намерих следната обстановка – Н. В. митрополита изменил поведението си спрямо местната организация. Първо като престана да и съдейства, до доде е могло, полека-лека почнал и да пречи. В обиколките си из епархията започнал на друг език да приказва. Посетителите селяни излизали из митрополията полени със студени душове. По-живичките селски учители разместени произволно. Един от главните тогава градски ръководители Христо Узунов,  учител в едно от махленските училища, уволнен и нахално подлъган и улесняван нарочно да замине в България, дето и да било само да го няма в града,  и все под  “бащинския” и “патриотически” предлог, че бил невъзможен вече като подозрение пред правителството. Туй последното беше вече цело предизвикателство спрямо Организацията. Да затваря митрополитските врата за всички революционери, да въздържа по-буйните елементи, да премества едни, да уволнява други, за да изпълни предписанието на своето началство, туй все още не правеше тъй чувствителна промяната в отношенията на тоя калугер спрямо Организацията. Но, недостойното опитване на светия му да препрати зад граница- след като го уволнил!- един човек който му заявил, че и уволнен ще стои в града- това беше най-малко нечестна война против Организацията. Възмутен от тази безхарактерност и изневяра на владиката, възнегодувал срещу този нечестен начин на борба, един ден похлопах на владишкия конак. Като се озовах при самия владика, без заобиколки, започнах, от името на местната революционна група,  да изказвам укори против предателската постъпка на екзархията с уволняването на 10-тина учители по настояване на турските власти. След това минах на резката промяна в собствените му отношения спрямо революционното дело и особено наблегнах на неокачествимото му опитване да обезсили местния комитет, като му откъсне, по недостоен начин, един от най-преданите му членове. Довърших с възгласа, че ако биха могли да проговорят из гробовете нашите бащи – моя и бащата на същият Узунов, когото той сега уволнява- или, ако биха могли сега да станат из гробовете си, първото нещо, което биха направили, би било да раздрусат сегашните владици и да им викнат, че не за такива пастири са гонили гърците…. и си излезнах със заканата, че за всичко Организацията ще държи сметка. Разбира се той успе да смънка нещо в защита на своето началство и за свое оправдание, но поведението му през всичкото време, до въстанието, през въстанието, и след него, бе по-очебийно от оправданията му – Узунов си остана уволнен, на Патчев не даде место в епархията, Гр-в Ив. / навярно Иван Групчев/ заедно с годеницата си бяха преместени от града, за дето не взели благословията му при годявката.

П. Даскалов  във “ Вечерна поща” писа за участие на владиката в раздаване на помощи във време на въстанието; кой знае що е правил той, като хора от далече пратиха храна, облекло и волове за селяните….Но, освен писаното от Даскалов има нещо друго незаписано, но влезло в сърцата на ония що бяха тъй нещастни да избегнат ятагана и куршума, за да бъдат принудени след туй да търсят подслон у един владика, който ги посрещаше с думите: “ Де е сега Узунов да ви настани и помогне – идете при него”

Цариброд, 9 юли 1906           К. П.