Последната Ревизионна чета в Македония.

Веднага след провеждането на шестият редовен конгрес на ВМРО, състоял през февруари 1925 година, генерал Протогеров, като член на ЦК на ВМРО, решава да изпълни уставното задължение на всеки революционер – да воюват по територията на поробена Македония. Според традициите на Организацията генерала планира да оглави ревизионна чета, да инспектира каналите на ВМРО и да проведе заседание на активните организационни членове от Битолско и Охридско. За целта край село Брезница е организиран подготвителен лагер. За подготовката на четниците отговарят войводата от Солунски революционен окръг Мишо  Шкартов и Константин Попатанасов, който като военен и секретар на генерала наблюдава подготовката.  На лагера се събират четири чети. Това са Ревизионната чета, която до пристигането на генерала е ръководена от К. Попатанасов, общ състав осем души; Кичевската чета начело със Стефан Алабаков- Ходжата от шест души, Тиквешката чета с войвода Атанас Калчев (17 души), като към нея се присъединява Мишо Шкартов, председател на Солунския революционен комитет. Четвъртата чета е Тетовската водена от Цилко войвода (8 души). Всичките чети образуват една Ревизионна чета с войвода генерал Александър Протогеров. Четата престоява три седмици на революционна територия, както революционерите нарича територията след българската държавна граница, без да изпълни набелязаните цели. Протогеров заболява тежко и е носен на ръце от четниците за да бъде върнат жив в Царството.

Правдивото разкриване на причините за неуспеха и последиците от него са от решаващо значение за  историята на ВМРО, но те не са обект на настоящата публикация. Факт е, че четническата акция от 1925 година, въпреки готовността за саможертва на участниците, съчувствието на част от местното население, се сблъсква със силен вражески отпор и не намира очакваната благоприятна почва за подновяване на четническата дейност.

За да се почувства поне малко обстановката в която се развиват събитията прилагаме няколко записки от дневника на заслужилия революционер  Константин Попатанасов. Те свидетелстват и за готовността на войводата Александър Протогеров да посрещне достойно смъртта с насочена пушка срещу враговете.

„На 15/16 август – ден третий.

Насреща ни закъснелите колари. Те плахо се оглеждат и стискат ни десница до болка…“. А за крачещия Протогеров отбелязва: „Старец, дързостта ти е голема. „Моторът“ ти задавя и мощността му не достига да тегли бремето на 62-те отминали лета. Но гъст е шумакът и зората бледнее.

На 16-17 VIII – четвъртий ден:

четата стига Плачковица планина. По пътя се срещат с хора в села и по пътища. Първите ни дни „вътре“ бяха особен триумф за всички. Народът всекога намираше модус да ни изрази своето възхищение и страхопочитание. Генералът беше нещо повече от движещо се Самарско знаме… От въстанията ли, от опълчението ли, от бригадата ли или от дивизията – все се намираше некой от народа, който да го познае и да засвидетелствува безгранична преданост и почитание. Незаличими и незабравими са сцените на некои от нашите четници с майките, бащите, жените и децата. Народът от Македония секаш никнеше из долищата и лесовете, меркаше и тук там по чуките – готови да ни нагостят с каквото бог дал или улеснят с нещо. А албанците и турците се считаха във висша степен зачетени, когато можеха да предложат на дедо Ангел [псевдоним на Протогеров] кафе, сварено в техно канче и на техния харамийски огън…

На 19/20 август, седмий ден:

четите стигат до шосето Радовиш-Струмица, а на десетия ден (22/23 VIII – Благуша планина. Там „под дебела дъбова сенка на безводна чука на Благуша планина лежи генерал Протогеров, заболял от паратиф. Температурата не спада под 40, а „сръбски аероплан се вие над нас“.

На 24/25 VIII – ден дванадесетий:

четата навлиза в най-дълбокия дол на Плачковица – под „Готен балкан“ и седловината „Кушколи“, срещу високата чука „Чуйпетел“. Болният е носен на ръце, тъй като кончето Микадо тръска болезнено болния. Тук той има втори пристъп: „езикът му занемя и крайниците му постудеха и посинеха; …ние бехме принудени да съживяваме нашия Дедо Ангел чрез излагане на слънчев лъч и разтривки със смазката за пушките. Тук на това место Александър Протогеров приличаше на сфинкс от мрамор и печал“.

„Протогеров шепне на ухото на Агностика: „Без мене вие може да се надевате да пробиете обкръжението на враговете. Аз съм ви фатален товар. Затова – като се самозастрелям, за да се възстанови маневроспособността ви – ОТРЕЖИ ГЛАВАТА МИ И Я ПРИБЕРИ, НЕ СЕ ГРИЖИ ЗА ТРУПА МИ – ТОЙ Е ДЕЛ НА ОРЛИТЕ. И КОГАТО СЕ ОСВОБОДИ МАКЕДОНИЯ, ОТНЕСИ Я В ОХРИД И Я ЗАКОПАЙ В СВЕТИ КЛИМЕНТОВОТО ГРОБИЩЕ. Свети Климентовото гробище“. ….. „Да отбележим: няколко сръбски потери претърсват гъстата гора, а с една ясно се виждат. Войводата с десницата си държи потерата на „равна мушка“, а с лявата задържа ръката на болния и се мъчи да отнеме пистолета му. Сръбската потеря обаче не се осмелява да нападне…

На 30/31 VIII – ден осемнадесетий:

Илинденски дни. Много добри борци за свобода на Македония изгореха. Май че от ония, които взеха „Солунското решение за въстание“, не участвува в боевете нито един. Това ме навежда на мисълта: как и защо загина Гоце…“.

На 31 VIII – 1 .IX. – ден двадесетий:

„Часът е 00,05. Ревизионната група се намира в нейния традиционен щурмов строй на петдесетина метра пред фалшивите изкуствени белези на граничното Букурещко-Ньойско размирно-договорно очертание. Очите на хората ми блещят като на пантери. Извишават се сигнални ракети над два сръбски поста. Българските са задремали…