Политиката на княжество и царство България в Македония
различна от идеята на ВМРО за автономия на Македония
Автор: К.Г.П.
в очакване на „подходящия момент“, който никога не настъпи
Темелите на така наречената българщина в Македония са изградени предимно на верска основа върху ограниченото политическото наследство от предишните български царства. Христянството, като цяло, и българската екзархия, като институция, са тези два епицентъра, които сплотяват българският етнически елемент и го отличават от останалите етнически групи в смесените райони на Македония. Княжество България, като новосъздадената и васална държава, не притежаваше необходимия комплексен потенциал за да осъществи осезателно влияние върху българите останали извън пределите на определените му от великите сили политически граници. Държавните институции в младата държава още от самото си основаване бяха заложници на подържаното от силите балканско статукво и не разполагаха с необходимия потенциал за да инициират промени в полза на целия етнос. Създадените преди освобождението български църковни общности в Македония се явяваха естествената база върху която се развиваше „ македонската“ политика на няжеската дипломация и не случайно външно-политическите усилията бяха приоритетно насочени към разширяване на екзархийското влияние в Македония. Същевременно това бе единствената реална възможност за опазване предосвобожденското наследство и българския национален дух в очакване на подходящия момент когато българската държава ще разшири своята територия в южна посока. Накратко казано княжеската външна политика бе насочена към укрепване на вече настанената в Македония българската владишка тиара докато короната успее да се придвижи до нейните епархии за да се съединят в едно голямо българско царство. Без да навлизаме в подробности по тази изключително важна тема трябва да кажем, че очакваното общобългарско царство задължително трябваше да доминира над останалите балкански държави, цел оказала се непосилна за българските управници. Как един княз-васал и екзарх, получил статутута си с указ на султана, ще излезат от тези зависимости, ще нарушат наложеното от великите сили статукво и ще започнат реално да налагат прокламираната от тях политика за политическо и духовно обединение на българите? Как на практика ще се осъществи обединение на етноса когато при всички опити на Княжеството да разшири територията си и придобие суверенитет, княжеските дипламати на първо място зявяват отказ от претенции върху султанските владения в Македония? След като Съединението и признаването на независимостта на Княжество България са в резултат тъкмо на отказ от права в Македония, как ще се осъществи териториалната претенция? Как ще стане обединение на етноса, когато княжеския скиптър е разпознат единствено в княжеските политически граници, а от там нататък са разположени непреодолимите права на султана, интересите на великите сили и претенциите на съседите. Не случайно при тази безперспективна ситуация националното обединение винаги се отлага за необозримото бъдеще, което фактически никога не настъпва. С основание европейските дипломати са констатирали, че не политиката на княжеството, а екзархията е единствената пречка пред гърците и сърбите в Македония. Те са осъзнавали, че след като княжеството е декларирало готовност да размени лигитимност срещу отказ от права в Македония, тогава българската църква като единствената национална опора там също ще бъде съборена. Дипломатите знаят от опит знаят, че корона и тиара вървят заедно и влиянието на екзархията неминуемо ще се свие в княжеските предели. Мир на Балканите се очаква само в резултат на трайно споразумение между балканските претенденти за територията на Македония. Именно в тази насока са дипломатическите сондажи на гърци и сърби, които търсят благоприятна за тях възможност да я поделят с новия съсед и ако българската външна политика не допускаше разделяне на Македония, то причина за това беше убеждението, че цяла Македония принадлежи на българите и на никого друг. Княжеската дипломация се е надявала да надхитри и после да надвие претендентите, като първо постигне съединение и независимост за младата държава, после, подпомогната от екзархийското влияние в Македония, да дочака настъпване на така наречения „подходящ момент“ за национално обединение. Концепция звучаща логично и много патриотично, но оказала практически невъзможна. Докато Княжеството използваше васалната си политика в подкрепата на статуквото в Македония, като конвертируема монета, добре оценена на европейският дипломатически пазар, и същевременно успяваше да подържа претенцията за нейното присъединение, българската външна политика се развиваше по възходящи линия. Но, когато управниците се опитаха със силата на оръжието да постигнат своята териториална претенция, тогава всички претенденти за македонската територия турци, гърци, сърби, румънци, албанци извикаха в един глас – плащайте сега. И васалното княжество превърналото се в суверенно царство трябваше да заплати отново с македонска земя, като бе принудена да се примири с най-малкият възможен дял от нея. Историята показа, че всички български опити да се отвоюва територия в Македония завършиха с катастрофи, но всички ние знаем, че за тях не са виновни българските управници, които са следвали националните идеали, а великите сили и подлите съседи, които не се съобразиха с българското средновековно наследство ами си гледаха собствените национални интереси.
Единствената сила, която при всички обстоятелства действително се противопоставяше срещу дележът на Македония това бе Вътрешната македонска революционна организация. За разлика от българската държавна политика устремена към завладяването на Македония, ВМРО издигна идеята за Автономия на Македония управлявана от народите, които я населяват. Революционерите призоваха балкански държави да се откажат от националните си пертенции за македонката земя в полза на нейното население, което само да избира своя начин на управление. Стремежът към това политическо решение бе продиктуван най-вече от робските условия в които живееха неосвободените и и най-вече тяхното желание да постигнат колкото се може по-бързо гражданските права с каквито вече се ползваха съседните свободни държави. В името на тези свободи идеолозите на ВМРО се отказаха от националните си пристрастия и изградиха концепцията за единна и неделима Македония.
Предишна публикация
Същността на македонското освободително движение, 1927 г., ръкописСледваща публикация
Какво действително остана от българският етнос живеещ по територията на Македония?