Според дефиницията на българските учени и министерски чиновници : „  Българският книжовен език има шест регионални писмени норми (кодификации). Три от тях се основават на диалекти, а три на книжовния български език.“ Според това определение моят прадядо Григор Пърличев е писал на кодификация, която не се основава на книжовния език. Бихме се тази постановка, ако в нея не прозира осезателна несъвместимост. Хем творил на книжовен език, хем това, което е сътворил се основава на диалект, а не на книжовен език. За учените и чиновниците това не е особен проблем, те знаят как да ни обяснят, че езикът е български, че не се основава на книжовна норма. Но за Пърличев и всички пишещи събратя от трите диалектни региона попадането в графата некнижовен  – диалектен писател е нещо повече от лична драма. В тяхна памет сме длъжни да кажем, че теоретичното разделение на езика е дело на реформатори и кодификатори, които бяха невидими и нечути по времето на Миладинови, Пърличев, Шапкарев и др. Те се наплодиха в процеса на развитие на така наречения новобългарски език. Защото представката „ново“ поставена пред определението на езика като български, е конкретен показател за езиковата промяна, довела до регионалното му разделение. Именно новобългарския език е този, който отъждествява три региона с книжовния език и отделя други три в местен регионален диалект. По своята същност новобългарския е носител на образованието, настъпващо с книгите, периодичния печат, учебниците, културните изяви. Но, къде са те по територията на Македония останала в пределите на Османската империя.? Различието между езикът на образованието в Македония и езикът на образованието въведен на север от Рила – новобългарският,  постепенно генерира езиков проблем, явяващ се в основна за бъдещо разграничение в общото българско духовно пространство.

Емблематичен пример в това отношение е делото и творчеството на Григор Пърличев. Без да владее достатъчно добре писмеността на новообразованите българи, Пърличев остава извън стандартите на новобългарската литература. При всички усилия на поета да го учи по дюкяни, дори и при най-добрите учители в Цариград, новобългарския ще остане неусвоен от Пърличев.  Неговият талант ще бъде неоценен, защото творчеството му ще се определя според новите правила, чужди в родната земя на Пърличев наречена Македония. За мнозинството от гилдията на литератори оформена в северните български предели, Пърличев ще си остане завинаги автор пишещ на местен диалект, несъобразен със създадената от тях литературна норма. Литераторите ще я следват без да се интересуват от причините породили несъответствието между тях и възрожденците от Македония, чиито таланти ще бъдат поставени върху жертвеника на литературната реформа. На всички тях Пърличев е отговорил много кратко и ясно, така както само той би могъл: „ Как сега ме нудиш да пиша на български, като не си ми доставил ни един, поне един български словар ? “ [1] За разлика българските литератори, съгражданите на поета са възприели неговият език не само за литературен, но и като напълно достоен за да изяви тяхната културна същност. Творчеството му е поставено на челно място в пантеона на македонската литература. Докато в българските учебници името на Пърличев отдавна е заличено, в охридското училище „Григор Пърличев“ стотици деца, в един глас, пеят неговата жална песен за закриване на Охридската архиепископия.  гордеейки. В държавата носеща името Македония тази песен е обявена за македонската марсилеза, а в България тя е неизвестна за широката общественост.

Колкото и да се политизира делото на Пърличев основата му се гради върху безспорния талант на поета. Не друго, а таланта е единствената причината Пърличев да бъде сравняван с великия Омир, след като през 1860 година той излиза победител в най-престижният литературен конкурс в Атина. Не съществува по-силен аргумент в полза на пърличевата поетична дарба от хармонично подредените строфи в безсмъртната му поема Арматолос. И тук се явява голям български парадокс. Когато Пърличев пише на гръцки език в неговата архаизирана форма – катаревуса, това не е проблем за гърците и те го удостояват с най-високото отличие, но когато поета пише на архаичния език, стоящ близо до този, на който е написана старобългарската азбука, това е се явява проблем за „ новите българи“ и те го критикуват остро. За новобългарите делото на Пърличев се пречупва единствено през призмата на неговият принос в борбата срещу гърцизма, с което преднамерено се прикрива езиковият аспект на фундаменталния проблем свързан с приобщаване на македонските българи към общобългарското духовно пространство. Вместо да се анализират обективно обстоятелствата попречили на възрожденците от Македония да усвоят новобългарският език, техните литературни творби и съдби съзнателно се принасят в жертва на литературната норма издигната в пределите на българската държава. В случая с Пърличев, за да не излезе наяве дълбочината на езиковия разлом, разделил българите от Македония от общо българското духовно пространство, проблемите на поета с новобългарския език са представени като негова лична драма. За съжаление същата „лична драма“ измъчва братя Миладинови, Партений Зографски, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев и повечето възрожденци от Македония. Порази тази причина българската държавна доктрина ги е поставила графата възрожденци и събирачи на народно творчество. За тях високия литературен небосклон бе затворен поради факта, че всички те пишеха на майчин език, наречен още старобългарски, славянски, църковнославянски, български език на македонско наречие, а това не е българския литературен език. И драмата им действително лична, ако в последствие техните съграждани, за разлика от тях, бяха възприели литературната форма на днешният български език. Но това не се случи, защото след изтласкването на македонските говори, извън литературният български език, съгражданите на Пърличев продължават да се придържат към своя майчин език какъвто и етикет да му поставят днес лингвисти, политици и т.н. Пагубните последици от игнорирането на македонските говори в новата форма на българският език бяха добре осъзнати още от съвременници на Пърличев.  Не случайно те акцентираха върху негативните последици от присмехулното отношение към творчеството на Пърличев от страна на тогавашните литературни авторитети каквито са Хр. Ботев, П. Каравелов, Н. Бончев и др. Явно, още тогава, интелектуалци са осъзнавали какви ще бъдат пораженията сред българите от Македония, които в мнозинството си разпознават единствено своя говорим език. ^[2] Отговорно може да твърдим, че реакцията на Пърличев, с изгарянето превода на Илиада, не е акт на обидчив и самолюбив автор, а на горд човек, който не може да понася унижения. Вярно, че като писател, естествено е Пърличев да бъде обект на литературна критика, но в случая личното му достойнство е уязвено не от критиката, а от  присмехът на авторитетните сънародници. Вместо присмех автора е очаквал, че ще е достатъчно да му кажат:  „Пърличев не знае български“. [3] На практика,  „ новобългарските“ литератори казват именно това, но индиректно. Защото, ако го изрекат или напишат „ черно на бяло“, това означава да признаят, че Пърличев и неговите учениците също не са познавали този български език, който се очаква от тях. Подобно признание би ни завело до същината на езиковият проблем, който не е лична драма на поета, а е вътрешен проблем в етноса,  силно затъмнил неговият национален облик. Факт е, че Пърличев и неговите ученици не познаваха добре езика на който се списват вестниците в Браила, Цариград и по късно в Княжеството? Тези печатни издания просто не достигаха до пределите на Македония, защото тяхното разпространение в рамките на Османската империя бе твърде ограничено, да не кажем невъзможно. За отношението на мнозинството от тогавашния елит към писмеността на Пърличев много показателна е реакцията на създадения в Цариград елитарен културен кръг Читалище. С цел подобряване на „ българският“ език, който се очаква от поета, той е снабден от читалището с руският превод на Илиада и руски речник, което според познавача на неговото творчество Георги Баласчев е причината Пърличев да „удари по кривият път“. [4]  Не знаем до колко този подход е помогнал на Пърличев в усвояване на новобългарския език, но остава въпроса как лишените от руски речници пърличеви ученици ще се справят с новобългарския език, след като техният учител явно не е успял. Ако охридските ученици не разчитат на своя учител, тогава на кого друг? След като до тях не достигат списвани на литературна норма печатни издания и те нямат библиотека, от която да заемат книги отпечатани по новобългарски правила. Как да се усвои литературен български език като дори Светая-Светих на родният им град, библиотеката на храма“ Свети Климент“  не е разполагала с нито една книга написана с букви на Кирилица. По този повод руският учен Андрей Иванович Капустин / архимандрит Антонин/, посетил Охрид през 1865 година, ще възкликне: „В библиотеката, която носи името на св. Климент, няма и следа от славянство. Колко жалко! Къде другаде би могло да се намери нещо съвсем древно, славянско, ако не в Охрид?“ ^[5]. Езиковият проблем, представен като драма в живота на Пърличев, не може да бъде персонализиран, защото заедно с Пърличев в жертвената клада на новобългарският език са хвърлени и литературните таланти на редица изтъкнати възрожденци, които също като него не са били в състояние да изразят своята мисъл на литературен език по северните стандарти. В „ лична драма“, освен възрожденците от Македония, се виждат елинистът от Котел Атанас Богориди, търновеца Никола Хаджиилиев – Пиколо, председателят на Елинистическото филологическо дружество в Константинопол Александър Павлов Куртович, братята Симеон и Михаил Христови от Стара Загора, учителят Иван Симеонов-Балабанов, съставил на гръцки христоматия и още много други. Горепосочените имена са съвсем достатъчни за да се очертаят контурите на една голяма драма в етноса, която не може да се прикрие якащи и екащи граници и носовки. Просто трябва се каже много точно и ясно. Литераторите-кодификатори не се вслушаха в думите на великият Г. С. Раковски: „ Главната цел трябва да бъде един общ език, понятен на всеки българин, а най-вече на македонците“ [6]

[1]  Мечтата на един старец. в. Балкан, 1883, бр. 15, с. 7-9

[2] Историкът Георги Баласчев от Охрид отбелязва, че ако се беше запазил  преводът на Пърличев, и ако беше изпълнил обещанието си да преведе и други гръцки класици, „..то, без всяко съмнение, в негово лице западните български говори щяха да си имат свой представител, а в такъв случай и влиянието на западните говори върху съвременния ни книжовен език щеше да бъде много по-чувствително“. Известният ресенец Симеон Радев пише: „Хубостите на Пърличевото творение, сочността, хармонията, героическия ритъм, тая смес от жива реч и старинни обрати, от която иде един истински дъх на народен епос, свободата и божествения дар на певеца, всичко това остана за Нешо Бончев затворено като с ключ. Това, което го интересуваше, това бяха отклоненията от Омира, за да ги посочи. Той не видя подвигът, а само порица смелостта…. Така стана една загуба непрежалима за българската литература. Виновният за това носи тежък грях пред нея“. През 1894 г. Константин Величков ще напише: „ако би било нужно да се предупреждават ония, които посвещават на критиката своята деятелност, с какво опасно оръжие разполагат и колко трябва да бъдат внимателни, когато си служат с него, не зная дали би могло да им се посочи пример, по-трогателен от Пърличев… Преводът има недостатъци, но редом с тях той съдържа и качества, и достойнства, и то такива, които правят от него един талантлив опит да се преведе на български великата гръцка епопея.“

[3] Автобиография. СбНУК, 1894, кн.XI, с.400

[4] „Тогава езикът на Пърличева може би щеше да се подобри, ако изобщо не беше късно за това. А на место туй, Читалището праща Пърличеву руския превод на  Илиадата и руски речници! Ето защо нашият преводач удари по крив път и то до появяването на критиката.“/ Баласчев, Г. Биографични книжовни чертици на Григор С. Пърличев и Вечната му поема на конкурса в Атина през 1860 година. С., 1897, с.49/

[5] По време на посещението с в град Охрид, архимандрит Антонин посещава и църквата „Св. Климент”, която той нарича Катедралния Охридски събор и ще отбележи: „Вече излизахме от църквата, когато някой ни напомни, че още не сме видели „библиотеката на св. Климент”. Върнахме се обратно и свихме надясно. Там в ъгъла на църковния притвор имаше стар шкаф с четири полици, пълни със стари ръкописи, почти всичките с богословско съдържание. Преброихме 120/33 + 36 + 24 + 27/. Всичките надписи на гръбчетата им бяха на гръцки език… В библиотеката, която носи името на св. Климент, няма и следа от славянство. Колко жалко! Къде другаде би могло да се намери нещо съвсем древно, славянско, ако не в Охрид?/ Кожухарова, М. Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век. С., 1986, с.315/. Кожухарова е пояснила:  „Всичките си съчинения и преводи, според неговото житие блаженият светец и народен учител е оставил (απενετο) в своя манастир.“ Това, разбира се, е била първата славянска библиотека.“ , но това не променя същността на казаното от арх. Антонин. Тъй като не е изяснено кой е „ своя манастир“ и кои са тези книги, предполага се че става дума за манастир на територията на Македония съществувал през 9 век и книги написани на глаголица, езикът използван от светеца по това време.

[6] Вестник Дунавски лебед, 1860, бр.7, с. 29