Д-р Христо Николов Татарчев-апостол на Вътрешната революционна организация, роден в град Ресен Македония 1869 г., починал 1952 в гр. Торино Италия

Фрагментарното тълкуване на възгледа на Д-р Христо Татарчев за автономията на Македония е най-яркият пример за поражението, което би могло да бъде нанесено на обществото чрез манипулации с една полуистина. Стане ли дума за мирогледа на ВМРО по отношение на автономното управление на Македония, тогава многобройни исторически писания се фиксират върху изявлението на д-р Христо Татарчев:  „ Разисква се на дълго върху целта на тая организация и по сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи. Одринско, до колкото си припомням, първоначално не влизаше в нашата програма, и мисля, че по-сетне се замисли да се включи и тази област към автономна Македония“ [1]  Това е най-цитирания текст в българската историография, в подкрепа на хипотезата, че автономията е прикрита цел на Революционната организация, а нейното истинското намерение е насочено към обединението на Македония с Княжеството.  Жалко е, че фокусирайки се върху едно предположение, псевдо-патриоти, ни лишават от възможността да разберем широкият политически мироглед на една достойна и значима личност каквато безспорно е д-р Христо Татарчев. В същност от този кратък цитат  разбираме, че хипотезата за автономията като етап за последващо присъединение „ е минавала през ума“ на основателите, но докторът не разкрива никакви подробности за отношението на останалите апостоли към присъединителната идея. [2] Без да се подценява значението на казаното от Татарчев, трябва да се отбележат някои съществени подробности свързани с особеностите на времето, в което това „ историческо” изказване е било записано от проф. Милетич. Заминаването през януари 1917г. на доктора за фронта е причината за провеждането само на две кратки срещи с професора, състояли се в условията на една напрегната обстановка. За щастие истинските разбирания на апостола, за същността на ВМРО и автономията като политическа цел на организацията, се разкриват от самият Татарчев и не се основават единствено на беглите бележки направени от проф. Милетич. Последвалите събития, завършили с втората национална катастрофа, видно са оказали осезаемо влияние върху мирогледа на д-р Татарчев. Доказателство са писмените изявления на апостола свързани със становището му за същността на автономията. Това вече не са кратки  мисли на бързащият към фронта доктор, а дълбоко осъзнати разбирания, саморъчно изложени в редица изявления.

През лятото на 1918 година апостолът отново се връща към момента на основаване на Организацията и разсъжденията за нейната политическа цел- автономията: „ Централният комитет си постави цел извоюването Автономия на Македония чрез революция. Тази форма имено – Автономия, а не присъединение се прие след обстойни разисквания, предвид мъчнотиите, които би се срещнали както от вътре, тъй и от съседните държави и заинтересуваните от съдбата на Турция Велики сили.“ [3] Двадесет и пет години след като възможността за присъединение е „минала през ума“ на Татарчев, той написва кратко и ясно „ Автономия, а не присъединение“, като изброява „ мъчнотиите“, които биха възпрепятствали осъществяването на първоначалното му намерение. Автономия без присъединение е политическа платформа, която не съвпада с държавната доктрина и е обявена за сепаратизъм, а нейните идейни привърженици за сепаратисти.  В тази връзка не можем да пренебрегнем мнението на Христо Татарчев за „ македонският сепаратизъм“:  „ Македонецът цени повече от всеки друг редът и спокойствието на страната, която му дава приют и препитание. Народ, който е сляпо привързан към семейното огнище и работната си земя, не е наклонен към авантюри и пертурбации и тоя народ, въпреки погрешната мисъл в някои самозабравили се български държавни мъже, еднакво скъпи за независимостта и спокойствието на България, както и за Македония. Македонецът повече от всеки друг трепери най-вече за независимостта и сигурността на България; но той не забравя и своя дълг към родината си и не може да бъде безучастен към тиранията, екзекуциите и унищожението на неговите най-ценни културни съкровища, останали му от поколенията, без да издигне глас за социална правда.“  [4]

Противоречието между държавната идея за обединение и революционната за автономия неизбежно води до идеен конфликт между техните поддръжници. Според доктора в основата на идейното противоречие стои желанието на Княжеството да подчини неформалната организация на своите управленчески структури: „ Най-релефно е изразен тоя конфликт между Върховния Софийски македонски комитет, носител на българската държавна идея и Вътрешната македонска революционна организация, изразителка на идеята за свободата, автономията на Македония – конфликт, който имаше за цел подчиняване едната организация под другата.“ [5]  В същата статия доктора много ясно пояснява къде се „ ..  кръстосваха не само интересите на българската държава и на Вътреш[ната] революционна организация, но и тия на двореца и на различните партии с техните различни схващания по въпроса.“  [6]

Като добавим към тези съждения и убеждението на Татарчев, че „ македонския народ”, както той нарича населението в Македония, е достоен за самостоятелен политически живот [7] и не трябва да бъде обект на влияние от страна на България, [8] ние убедено можем да твърдим, че ако в самото начало на създавана на Вътрешната организация, д-р Христо Татарчев е разбирал присъединяването на Македония към България, като възможна крайна цел на революционната идея, то още след Илинденското въстание той вече се е разделил с тази идея. [9] Достатъчно е твърдението на Татарчев, че исканията на Вътрешната революционна организация са за запазване целостта на Македония и нейната „ пълна независимост”, което той определя като „ становище на ВМРО по Македонския въпрос“, [10] за да се елиминират всякакви съмнения и инсинуации  свързани с истинските принципи върху които апостолите градяха ВМРО, категорично дефинирани и от д-р Христо Татарчев: „ …. трябва да се имат пред вид съществените принципи на Вътрешната организация и доколко тая политика хармонира с тези ръководни начала на организацията, които са били задължителни за ръководните тела, както и за ратниците. А именно:  1) Вътрешната организация е напълно независима и нейната дейност е самостойна. Действията й могат да се координират от външни фактори само дотолкова, доколкото има допирни точки с нейните интереси, без да губи, обаче своята независимост. В духа на това основно поведение, гледало се е, щото поддържането на сношения с чуждия свят да не става от едно и също лице, с цел да се избегне, по тоя начин, всяко чуждо влияние в разбиранията на организацията. 2) Организацията е имала за неуклонно правило – да не се бърка във вътрешния живот на България: още по-малко – да взима участие явно или прикрито в тази или онази партия, – нито пък своите хора да поставя в услуга на каквито и да са височайши особи. 3) Скромността, честността и безукоризнеността на работниците бяха елементите, които издигнаха организацията пред очите на света. Не по-малко се е държало за високия морал, който трябва да се проявява в подбудите и делата на самите работници.“ [11]

През 1941 г. д-р Татарчев пише своите спомени. В Увод към спомените, доктора дава своята гледна точка относно възникването и същността на Вътрешната революционна организация. Половин век след прословутата фраза, че „ една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България“ д-р Христо Татарчев няма да диктува спомените си на другиго, а сам ще напише: „ Целостта на Македония беше преди всичко обект на основателите на Конспирацията / Вътрешната организация б.м. /, когато последните издигнаха автономния принцип за неин лозунг. Всяко друго разрешение, вън от автономния принцип според тях, не можеше да не свърши с дележ на Македония, който щеше да бъде във вреда на българския народ и на чисто българските земи. Автономният принцип не беше, следователно, сепаратизъм и един съществен елемент за запазване на Княжеството от рискове и на целостта на Македония. Това реалистично и патриотично схващане биде подценено от българската дипломация – ВК, и голямата част от свободния български народ „[12]  С това свое писмено изявление основателя на Вътрешната революционна организация категорично посочва целостта на Македония и автономния принцип, като неотменими постулати на революционната борба.

Д-р Христо Татарчев, както и всички основатели на Вътрешната организация отстоява своите убеждения до своя последен земен ден – 5 януари 1952 г., когато почина в Торино, Италия.

Днес активисти завладени от чувството, че са призвани да обичат България повече от останалите българи все още повтарят тезисите на БКП изложени през 1968г. в една малка синя брошура. [13]  В тази книжка е представена „новата“ политическа линия на БКП по Македонският въпрос, в която цялата философия на Революционната организация, относно автономията, е сведена до едно фрагментарно извлечение от изявление на д-р Христо Татарчев, регистрирано от проф. Милетич през 1917г., че му е „ минало през ум“ възможността „ …една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България“. И като пазители на „ висшите интереси“ на нацията активистите не се чувстват длъжни да споменават какво друго е „ минало през ума“ на апостола Татарчев. С това те омаловажават не само личността на достойният Татарчев, но и преиначават същността на Вътрешната революционна организация.

[1] Милетич, Л. Материали за историята на македонското освободително движение. С., 1928 г. Книга 9. Първия централен комитет на ВМРО. Спомени на Д-р. Христо Татарчев. с. 102.

[2] Другите основатели Хаджиниколов, Попарсов, Батанджиев, Груев, Димитров, за разлика от Татарчев, не споменават присъединение на Македония към Княжеството

[3] Вестник Родина. Скопие, 22 Август 1918г., с.2

[4] в.  Заря, С., 18 юли 1930 г., с. 2

[5] Взаимодействие на факторите по националния погром. Сп. Сила, С., 14 февруари 1920 г., с. 3-6 и бр. 20, 21 февруари 1920 г., с. 3-5.

[6] „ Официалните фактори, както и всички други действуващи тук, имаха всичкото основание да запазят за себе си ръководството на народните съдбини, нещо, което им се вменяваше от историята и от положението; когато пък, ония които подеха освобождението на Македония чрез революция, считаха себе си за изключително предназначени да направляват освободителното дело. Това обстоятелство тикаше едната и другата страна във взаимно недоверие и подозрение и в стремеж за надхитруване и подчинение. Тук вече се кръстосваха не само интересите на българската държава и на Вътреш[ната] революционна организация, но и тия на двореца и на различните партии с техните различни схващания по въпроса. Въздействието на партиите се упражняваше върху отделни лица, повечето посредством убеждения, а онова на двореца – чрез простени и непростени средства, като целеше да постави освободителното дело под своята зависимост. И така, от една страна, дворецът запазваше себе си и династията от буйните революционни глави, от друга – искаше да играе ролята на Мацини в освободителното дело.“  Сп. Сила, 14 и 21 февруари 1920 г.

[7] „Македонският народ има пълна вяра в собствените си сили, за да изнесе борбата за свобода. Той желае България да бъде далеч от неговата борба и да я вижда мощна в политико-стопанско и морално отношение. Помощта на България спрямо останалото под чуждо иго нейно племе да се проявява в духа на международното право и постановленията за малцинствата.“ / Една престъпна и опасна пропаганда. В. Македония, С., 7-13 октомври 1932 г./

[8] „Македонският народ, който води от четири десетилетия насам революционна борба за свободата на Македония, е вън от пределите на България и, следователно, не може да бъде обект на нейното влияние.“  В. Заря, г. VIII, бр. 2653, С., 17 юли 1930 г., с. 1 и бр. 2654, С., 18 юли 1930 г., с. 2.

[9] Видно от писмото на Татарчев до министър-председателя ген. Рачо Петров от декември 1903 година: „Виждаше се ясно от водената през време на въстанието българска политика, че правителството не мисли ни най-малко за една сериозна и активна защита на каузата на българското племе под турско иго. Нещо повече, то не прояви дори достатъчно един човешки дълг, ако не и онова племенно право, за да ограничи поголовното опожаряване на българските села и избиване на мирното население.“  Виж Билярски Цочо. Нови неизвестни свидетелства за революционната дейност на д-р Христо Татарчев

[10] В статията Становище на Вътрешната Македонска Революционна организация издадена в списание Сила, С.,  21 юни 1919 г., с. 4-6: „Така щото, на нашите законни искания – целостта на Македония и нейната пълна независимост, каквато Вътрешната организация е разбирала, – ние найдохме присмех и това стана причина, с болка на сърцето, при пълно съзнание за великия момент, да над-тегнем във везните на онова течение в България, което задоволяваше нашите искания, сир. да се присъединим към Централните сили.”

[11] Списание Сила, С., 3 май 1919 г., с. 13-15

[12] Д-р Христо Татарчев. Македонския въпрос, България, Балканите и Общността на Народите. С., 1996, Увод

[13] По отношение същността на автономията, като цел на Вътрешната организация, поколения българи,  се облъчват според директивите на БКП спуснати до обслужващите я структури на БАН. През 1968 година, Института по история към БАН, издава „ Македонският въпрос-политическо историческа справка”. С., 1968 г. 69с.