Чужденци свидетелстват за фактическото равнище на народностното осъзнаване в Македония.

фактите

 

Чужденци свидетелстват за фактическото равнище на народностното осъзнаване в Македония.

Неоспорим факт, е че населението в управляваната от султана територия известна с названието Македония живееше в условия на тежко политическо и гражданско безправие. При тези обстоятелства съвсем обясними са заключенията на чужденците,  имали възможност да наблюдават директно процесите протичащи в този регион от Балканите,  че народностното съзнание сред населението е слабо развитото.  Значими свидетелства в подкрепа на подобно непопулярно и противоречащо на националните заявки твърдение се явяват данните изложени в научното изследване на руският учен Виктор Григорович, озаглавено  „Очеркъ ученаго путешествія по Европейской Турціи“, издадено през 1848 година от Имперския Казански университет. Авторът сам дефинира целта на своето проучване: „ Езика, история на българите и съдбата на свещения език“. Съществува една многозначителна подробност. За Григориевич„ свещен“ език е славянския т.е. този на който се говори в Русия и славянските народи разположени от руските имперски граници до топлите води на Средиземно море. Историята на българите, до колкото изобщо е засегната в проучването,  се разглежда единствено в контекста на общославянската идея. Очакванията в Русия, че В. Григориевич ще представи достатъчно факти в полза на славянската имперска доктрина не се оправдават, защото основната цел на учения да представи пред научния свят едно научно изследване базирано върху сериозни исторически доказателства не е постигната. Самия той заявява: „ Езика, история на българите и съдбата на свещения език – такива бяха моите задачи. Уверявам, че винаги имах тях предвид, и  до колкото мога, ще докажа постепенно, представям резултатите от своите наблюдения. Но, чувството за справедливост ме заставя да кажа, че не съм удовлетворен.“ / Григорович В. Донесения на В. И. Григорович за неговите пътешествия по славянските земи. Казан, 1915 г., с.224/. Незадоволителните резултати са причината наименованието на публикувания през 1948 година от Казанският университет труд с наименование „Очеркъ ученаго путешествія по Европейской Турціи“  през да бъде променено на „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи (съ картою окресностей охридскаго и преспанскаго озеръ) Виктора Григоровича“. Отпада определението „ ученаго“ и изследването се превръща в пътепис, който засяга предимно географската област Македония.  На пръв поглед незначителна промяна, но тя е предизвикана от сериозни политически мотиви. Фактите потвърждаващи ниският уровен на културно-политическото съзнание всред местното население, първоначално охарактеризирано като ранен носител на славянската култура, се представят като лековати пътеписни бележки защото, ако им се придаде научен характер това ще бъде във вреда на панславянската доктрина. Независимо от политическите маневри трудът на Виктор Григориевич предлага на безпристрастната публика много важни факти свързани с народностното самосъзнание на населението в Македония, което автора определя като съставна част от българския етнос.

  • Невъзможно е да се скрие факта, че в целият град Солун, според Григориевич люлка на славянската писменост, ученият не е срещнал дори спомен от съществуването на канонизираните апостоли св. Кирил и св. Методи / с.89 /. Единствена следа от тяхното дело е споменаване на имената им в житието на св. Сава. Народната памет проговаря за първи път в град Битоля, където професорът намира параклис, наречен с името на техните ученици св. Климент и Наум / с. 95 /.

  • Особено голямо е разочарованието на ученият от видяното по атонските манастири. Там не са открити очакваните значими свидетелства за славянското минало. Иконите са предимно новорисувани от гръцки и руски иконописци / с. 63,73, 166 /. Пълният безпорядък, в който тънат ръкописите е дал достатъчно основание, не само за  критичното отношение към безхаберието на атонските монаси, но и за подозрение в умишлено пренебрежение към ценностите на  „ славянското“ минало / с.33, 55,87/.

  • В опита си да се въоръжи с автентичен „славянски“ фолклор за да подсили фундамента на руската славянска доктрина, професорът установил, че единствените имена останали в народната памет се оказали тези на Александър Велики и Крали Марко/ с.139 /.

  • От „ славянските“ монети видял само няколко сечени от времето на последните сръбски крале и една от Светослав / с.151 /

След изложените, от гледна точка на славянската доктрина,  крайно неудовлетворителни факти, на „славянските учени“ не им е останало нищо друго, освен да обявят трудът на В. Григорович за пътепис.  Оказва се, че руският пример се възприема много добре от „ българо-славянските учени“. Тъй като духовната нищета на славянството, лъхаща от страниците на Григориевич, засяга най-вече преобладаващият етнос на българите, българската историография не е намерила за нужно да навлезе в дълбочина и да се произнесе за резултатите по основната задача на изследването- езика и историята на българите, а се е задоволила с една положителна оценка относно позицията на ученият за доминацията на българският етнос в Македония. Но освен тази констатация, руският учен е направил важни бележки за културното равнище на тези българи, които са показател за нивото на тяхната обществено-политическата мисъл в този период. Важна информация, която ни дава представа за духовното състояние на етноса в средата на 19 век. Без ясна представа за етническата почва не може да се проследи развитието на националния корен. Към печалните съждения за културният уровен на потиснатото от турската имперска мощ славянство трябва да отбележим някои значими факти, характерни за Македония.

  • Освен, че богослужението там се извършва на гръцки език, неразбираем за мнозинството от местното население / с. 115/ , българите в Македония, като част от пъстрата етническа черга, са подчинени на елинската  културна доминация. От Солун до Рилският манастир В. Григорович посочва само 8 негръцки училища /с. 167 /, в които учителите вместо да изучават собствената си хилядолетна история се задоволяват с повърхностни  познания натрапените им от елинизма /с. 167, 168 с/.

  • В град Охрид, обявен за културно средище на българската култура, Григорович не намира българско училище и българи познаващи славянското писмо. В града са намерени само 23 на брой „славянски“ ръкописи / 102 с., 155-156 с., 167с./. За съжаление не само преминаващият през град Охрид руски учен, но и изтъкнатите охридчани Кузман Шапкарев и Григор Пърличев потвърждават окаяното състояние на народностния дух в града.

Заключенията на В. Григорович не се различават особено от тези на неговите сънародници публикувани в  през 1986 г. в сборника „  Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век „.  Отлично разположен към българите в Македония, руският пътешественик Егор Петрович Южаков   , сътрудник в  петербургското списание „Современник“, ще възкликне : „Боже мой! Този народ, от който сме взели църковнославянските книги, който ни е научил да четем и пишем на славянски, този народ сега ни моли да четем службата на славянски език — те ни молят да ги ощастливим да чуят славянски звуци в своята църква… Иска ти се да извиниш, да оправдаеш тези, които са ги довели до такова състояние, че да са щастливи, ако чуят родни звуци в църквата, и да молят за това пришълците. Но как да ги оправдаеш? Техните прадеди и деди, а може би и бащите им още са слушали родна реч в църквата преди 93 години! […] Църквата ги утешавала чрез родните им пастири, на родния им език. Но това е било До 1767 година!  Сега никой даже не помни това. Само песните печално напомнят за този преврат, който е станал незабележим за историята, въпреки че е оказал силно влияние върху съдбата на 7 милиона души“. (Современник, С. Петербург, 1860, т. 84, № 11, 193-220 ; Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век. С.,

    Посочената от В. Григорович и неговите сънародници тенденцията за „ бели петна“ в народната памет се е запазила и през следващите две десетилетия и се потвърждава и допълва от Джорджина М. Макензи и Аделина П. Ърби . През 1863 година, седемнадесет години след посещението на Виктор Григорович в Солун, британските пътешественички Макензи и Ърби  акостират отново в този град.  Три години по-късно, през 1866 година, те издават книгата –Mackenzie G, Irby, A. The Slavonic Provinces of Turkey-in-Europe Travels. London and New York, 1866; Макензи Дж, . Ърби А. Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция. С., 1983, 146 с. – носител на ценни сведения свързани с посещенията им в градовете Солун, Воден, Костур, Битоля, Охрид, Рилският манастир и т.н. За разлика от културният фокус на В. Григорович, описанията на Макензи и Ърби разкриват интересни и показателни детайли от бита и манталитета, не само на българите от Македония, но и на техните съседи гърци и сърби, населяващи същата земя. За българите, като народност, оценката е повече от положителна. На много места в книга оценките за нравствеността и духа на българската народност са доста високи. В тази посока е и мнението на  английските консули: „ Английските консули ни увериха, че с изненада открили в Турция толкова трудолюбиво, пестеливо, морално и чисто население.“  Интерес представляват квалификациите за различията в етническият манталитет на народите населяващи Македония. Те са от съществено значение, защото дават обрисуват  национален манталитет в съществуващите вече балкански държави и този на българите, които все още не са организирани в национална държава. Много показателна е характеристиката дадена на македонските българи, която ги отличава от съседните народности. Тя е кратка, ясна и попада точно в десетка:  „ Под България разбираме не незначителната й част, която образува турската провинция България, а цялата територия на страната, населена с българи. Населението й обикновено се приема за четири милиона, но самите българи го изчисляват на пет до шест милиона. То образува източния клон на южнославянските народи. Българите се отличават съществено от съседите си гърци, румънци и турци. По някои черти на характера си се различават и от своите западни роднини — сърбо-хърватите. Съществената разлика се състои в недостига на това, което се нарича esprit politique / политически дух/ и  съответно превъзходство в склонността към материално благополучие. За разлика от сърбина българинът не поддържа живо самоуважението си със спомени за национално величие, нито със стремежи за бъдеща слава. От друга страна, никакво тегло не може да го направи безразличен към нивата му, коня му, цветната му градина или пък към безупречната чистота на дома му. Колко силно може да се окаже различието между народите при еднакъв климат, религия и управление се вижда в градовете, където гърците векове наред са живели рамо до рамо с българите. Едните са търговци — находчиви и красноречиви, но лицемерни, мръсни и неморални. Другите са земеделци — упорити и немногословни, но честни, чисти и целомъдрени. Последното качество от стари времена е предизвиквало уважение към южнославянските народи.“ Потвърждават се данните, че в Македония почти няма български училища: „ Както вече споменахме. Южна България лежи между Родопите и границите на антична Гърция. Училищата, които посетихме там, бяха по-малки и по-бедни от другаде. Ние обаче не видяхме училищата в Щип и в други градове, разположени на по-северния път между Солун и Скопие.“ Контраста, в образователно отношение, от видяното в македонските градове и тези в Северна България и  особено в Сърбия, е направил силно впечатление на двете пътешественички, защото те не са пропуснали да отбележат състоянието на учебното дело в Северна България и Сърбия. По тази причина са посочени статистически данни за 1863 година валидни за сръбското кралство:  „ В свободна Сърбия през 1863 г. освен гражданска и военна академия, духовна семинария, две търговски училища и гимназии в главните градове имаше и триста и осемнадесет начални и селски училища.“

  Хенри Ноел Брейлсфърд, ръководител Британската хуманитарна мисия в Македония след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание (1903), заявява: „Реалността, стояща зад цялата мътилка на междуетническия конфликт, отвъд шовинизма на балканските народи и сметките на Великите сили, е всъщност пренебрегнатата фигура на македонския селянин – ограбван, експлоатиран, поробван. Селянин, който е напълно незаинтересован от национални програми и загрижен единствено за деня, в който ще може да запази непокътнато на гърба си своето топло палто от овча кожа, да ожени дъщеря си необезчестена и да яде на спокойствие своя собствен хляб, заслужен от усилния му труд“ / Хенри Ноел Брейлсфърд. Македония и нейните народи. С., 2013, с. 77 / Това заключение на британеца е резултат от неговият дългосрочен престой, през който е имал възможността да опознае много добре реалностите в Македония и манталитета на население.

   За разлика от сравнително краткотрайните посещения на посочените чужденци, босненецът Стефан Веркович свързва своята съдба с Македония. През 1855 година той се заселва в град Сяр, Източна Македония и десетилетия наред съсредоточава усилията си в изучаване на историята, етнографията, археологията и бита на македонските българи. След себе си оставя значителни писмени паметници, източник на изключително ценни данни, поради които е удостоен с доживотна пенсия от Народното Събрание на Княжество България. След като установява и доказва, че българите по численост превъзхождат останалите народности в Македония, Веркович със съжаление достига до извода, че: „ .. в мнозинството от селското население напълно отсъства чувството за народно самосъзнание и гордост от своето минало“, / Веркович, С. „Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“, Санкт-Петербург, 1889г., с. 1 /

Многобройни са чуждестранните свидетелства отразяващи тежките условия за живота в Македония и последиците от тях върху културното и политическо развитие на населението. Горепосочените примери са само някои от тях, но достатъчно за да обърнат внимание на непредубедения читател върху фактическото равнище на народностното осъзнаване на населението в Македония, независимо от етническите етикети, които му се поставят.

Предишна публикация

Следваща публикация

© 2021 All Rights Reserved.Created by Synergie A.M.