ТАГЕЕВ Б.

От македонските мемоари на руски доброволец

(Вж. ал. „Руски вестители“ декември 1903)

„Днес ще отидем да огледаме гордостта си, военното ни училище“, ми каза новият ми приятел, майор Тасев, докато влизаше в стаята ми с майор Вазов.

Бях развълнувана. Затова чух много от български офицери за Софийското военно училище, че неволно исках да видя организацията и производството му, още повече че благодарение на сегашния министър на войната полковник Савов, бившият шеф на училището, беше напълно реорганизиран и дори беше основан кадетски корпус.

Майор Тасев, славният герой на Сливница, моят нов български приятел, е изключителна личност; той е човек с невероятен ум и сърце, опитен учител и прекрасен притеснител. Той е командир на компанията в корпуса и е обожаван от кадетите.

Този Майор ми направи неизброими услуги и завинаги вдъхна в сърцето ми искрена оценка за него.

Отидохме в училището, чиято огромна сграда се намира в самите покрайнини на града зад „суверенния принтер“.

Пристигнахме във военното училище точно както кадетите и кадетите отиваха на обяд в кантената и парадираха покрай нас във формация. Не можех да погледна без възхищение малките ботуши от кадет, които изритват като истински войници, бях поразен от стройността и сериозността, които дори малките последваха.

Не можех да не изразя възхищението си към другарите си за прекрасното изправяне, което се вижда от кадета от 1-ви клас до дипломирания кадет на Старшия специален курс. [325]

„Именно те искат да се покажат пред руснака“, ми каза Тасев.

Отидохме да видим училището. Огромни класни стаи, огромна зала за отдих, големи светли коридори и общи спални – всичко носеше отпечатъка на последната дума за напредък в областта на удобствата и хигиената. Беше очевидно, че братята се трудиха усилено след заминаването на своите просветители, за да създадат основния камък на България, тази детска стая на славната й армия.

В монтажната зала, разместващият Ротмистра Китанчев (Китанчев е брат на Тройчо Китанчев, известен боец за македонската свобода) на 1-ва кавалерия дивизия, славен и весел македонец, ме покани да напиша нещо в специална книга за посещаващите военно училище.

Отворих го и донесох там донасянето на досадното впечатление, което направих от приема на прекрасни братя в България. Бележката ми току-що дойде под нотата на нашия руски адмирал А.А. Бирилев, който беше в България миналата година и посети училището.

След това, след като завърших литературата си, заскочих към балкона, където, в очакване на края на работата ми, офицерите се събраха и си побъбриха весело.

Тук не можех да устоя да крещя от наслада – преди това артистичната панорама се отвори пред очите ми.

Сякаш в дланта на ръката си, София се протегна, удавяйки се в зеленината на градините, а там отпред, рязко изпъкнала с лилаво-зелените си контури, мощният Витош величествено се издигна, режейки през яркото лазурно небе.

Беше ясен, безоблачен ден. Въздухът изглеждаше особено ясен и затова планинските системи на Балканите бяха ясно определени на хоризонта.

Очаквах с нетърпение. Зад величествения контур на Витош, сред лепенките на облаците, се вижда заострени тъмнолилав връх, от който планинските вериги се разминаваха в двете посоки в леко забележими хребетки.

„Какви са тези планини?“ попитах офицерите.

– И това, какво е синьо там? Това е Рил планина“, ми отговори майор Тасев, „а зад нея е Перин-Планина, където сега бушува ожесточена война между Двойките и турците и където вероятно ще трябва да посетите; и надясно е нашата [326] слава, нашата гордост, Сливница, добавената специалност, сочеща пожълтяването в далечината, едва забележими хълмове.

„Е, господа, няма ли да отидем на арената?“ Ротмистра Китанчев, брат на Троичо Китанчев, основният стълб на македонската революция, който почина преди няколко години, ни попита.

Минахме през чистия и доста голям двор на училището до новата сграда на арената.

Е, точно както имаме в офицерското кавалерия, само че малко по-малък по размер.

От арената отидохме в църквата. Малка четириъглищна сграда, в края на която има доста беден иконостас. Няколко икони, и всички необходими църковни прибори – това е всичко църковната украса. Няма луксозни златни рамки, паникадили, огромни свещници. Всичко е миниатюрно и бедно.

„Но всички тези икони бяха поръчани в Москва“, ми отбележи майорът и те ни струваха много, въпреки че обаче, не може да се каже, че художниците са много съвестни по отношение на ордена.

Погледнах иконите и съжалих боговете ни, до каква степен тези образи бяха наистина небрежно изпълнени.

Съвсем друго може да се види за картините във военното училище, написани от гостуващия полски художник Соколовски. Тези картини, изобразяващи различни епизоди от руско-турската война или сръбско-българската война от 1885 г., са наистина произведения на талантливата ръка на художника, който се прехвърля на платно фигурите, пълни с живот и природа.

Връщайки се към училищната сграда, чух музика.

– Какво е? Попитах полицая, който ме придружи.

– И това свири хорът на военната музика в трапезарията постоянно по време на кадетския обяд и вечеря. Тази иновация принадлежи на министъра на войната Савов, който не престава да се грижи бащино за своето мозъчнодете – кадетския корпус. Виждате ли“, продължи майорът, „българите не са музикални хора и затова музиката за децата по-специално трябва да произвежда образователния си ефект и да развива ухото си; второ, зад звуците на оркестъра децата могат свободно да си говорят без страх [327] да бъдат чути от висшестоящите, и трето, музиката насърчава храносмилането. Трябва да се отбележи, че ние не сдържаме кадетите си и се опитваме да издирим напълно независим дух в тях. Така че, например, ние ги задължаваме да водят дневник всеки ден, в който дори ни е позволено да критикуваме действията на властите и, гледайки през дневниците веднъж седмично, никога не ги наказваме, дори ако кадетът осъди някои от действията ни, но се опитваме да обясним на младежа грешката му. Имало е случаи, когато коментарите на децата дори са взети предвид от нас и са довели до една или друга промяна в съществуващия ред.

Трябва да се отбележи, че като цяло образованието в Софийското военно училище е настроено на висока степен, а млади български офицери се присъединяват към редиците на армията си, пропити с висок патриотичен дух и познаващи перфектно бизнеса си.

Говорейки за Българското военно училище, не мога, но да кажа няколко думи за миналото му, което е тясно свързано с имената на руските ни офицери, които положиха основата за сегашния хотбат на български офицери.

След освобождението първият ръководител на училището през 1878-1879 г. е капитан Флейшер, сега наш генерал-лейтенант, ръководител на дивизията в Кутаиси; тогава майор Рябинкин, Ремлиген и Сахаров, след което българите започват да се назначават през 1885 година. Първият българин, приел училището, е майор Груев; през 1886-1887 г. капитан Гезапчиев, който през същата година го предава на сегашния министър-председател на България Рахчо Петров. След Петров училището е командвано от майор Христев, а след това в продължение на 4 години бившият министър на войната Паприков, който е посещавал Русия повече от веднъж. През 1892 г. ръководител на училището е подполковник Ботев, до 1897 г., когато мястото му е заето от полковник Савов, който създава кадетски корпус в училището през 1899 г., а 3-та, 4-та и 5-та гимназиална класа незабавно се откриват.

Корпусът е моделиран след корпуса на страницата в Русия, като някои модификации са моделирани върху подобни военни образователни институции в Западна Европа.

В момента корпусът има 7 класа и 2 специални кадети. Помещенията на училищата и сградата са значително разширени, а се произвеждат и разширения на капитала.

Ръководителят на училището, генерал-майор Илев, полага всички усилия да постави този развъдник на българската армия на най-висока степен на съвършенство. [328]

Властите на Корпуса напълно приписват на брилянтното състояние на тази образователна институция фондацията, положена от нашите руски инструктори в трудната задача за създаване на военно училище в възраждащата се България, а имената на нашите инструктори се произнасят с голямо уважение. Портретите на тях са навсякъде и на най-почтеното място.

Познавахте ли капитан Кулнев? Попитах старите български офицери за моя добър приятел, сладкия и красив полковник Иля Яковлевич Кулнев, който беше възпитател във военно училище до 1885 г.

„Как, Иля Кулнев, как е“, възкликнаха от радост. „Господи, да, беше любимото ни на офицерите, строго, но забележително справедливо“, а българите започнаха да сортират всичките ни офицери с такава любов, тъй като можете да говорите само за близки до сърцето си роднини.

„Да, беше жалко за нас да се разделим с учителите си“, казаха старите капитани. „Твърде рано ни оставиха, за да се отбръщаме сами. Е, благодарение на „нашия освободител майка“ тя изля духа си в нас, мощната си сила и с тези атрибути няма да изчезнем. Нека великата Русия живее!

Навсякъде и навсякъде има само речи, които ни хвалят братя, само вие чувате едно: „цялата ни надежда е в руския народ“.

С приятно впечатление напуснах училището и, връщайки се у дома, започнах да се подготвям за предстоящата кампания.

____________________

Лейтенант полковник Николов вече беше отишъл на откъсването и бях уведомен, че след 2 дни със сигурност ще пристигна в редакционната служба на вестник „Реформи“, Там, където бих получила всички необходими инструкции от редактора на Галаганов, както и от шофьора на кабината на комисията, който би ме отнел до град Дупница, откъдето вече ще бъде направено моето по-нататъшно пътуване до сборната точка, назначена във Власки-Колиби.

Междувременно всички тревожни слухове дойдоха от Македония. Беше казано, че генерал Цончев е убит, че двойките са били побенени, че турците се събират в огромен брой до границата и накрая за ужасните зверства и ярост на турците в християнските села.