Да казва човек право е първата му обязаност, даже и в ония случаи, когато изказва недостатъците си.

Няма човек, който не желае да се види един ден обряжен със знания, да може с право да се нарече истинно просветен. Трябва човек да бъде безчувствен за да не се движи от подобни стремления.

Ний придобиваме знания в този храм, дето ни е изпратила Родината, придобиваме ги ний, натрупваме ги в главата си без всякакъв разбор, като при това, без да щем, създаваме оная покривка на наший ум, която не ни дава възможност да приведем оскъдните си знания в някое полезно дело. Наистина, искаме да бъдем полезни, но с ужас се отвръщаме от това, защото се виждаме безкрайно безсилни да го сторим. Да кажем ли, ний сме лишени и от едничката отличителна черта на човека – говора. [В]земете когото искате от нас и накарайте го да Ви изкаже какво мисли върху някой добре известен нему въпрос – ще видите, че не ще може да стори това. Нашето умствено състояние е ниско. Горчива, но неопровержима истина. Де се крие причината на това зло? Не ще съмнение, че в самите нас. Ний съвършено сме изолирани, вследствие на което ний не сме навикнали да разсъждаваме, не сме съзнали ползата от взаимното разменявание на взглядовете си.

Казват някои, че ний, в битността си като пансионери, сме сдружени, че можем да се саморазвиваме, като употребяваме за тази цел сказките – нещо, което не ни е забранено. Вярваме, че Вий, който сте вникнали в нашия живот и отношения, няма да се съгласите с тях. И наистина, достатъчно е едно малко по-внимателно взиране, за да се види, че това в действителност съвсем не е тъй. Постоянно отстранение на класовете един от друг, страхопочитание, така да се каже, на учениците от долните класове към ония от горните, самомнението на тези последните, че са на недосегаема височина – ето какви са нашите отношения в пансиона. Това е убийствено за нас; всички го съзнаваме, всички искаме да го избегнем, но е вън от силите ни, докато се намираме в такова изолирано състояние.

Това сме ние, ний, както ни наричат цветът, избраниците на нашата Родина, бъдещите нейни просветители и апостоли на знанието, борци на вековните и стремления и идеали, лекари на нейните болки. Святото заведение, в което сме събрани, ни дава до известна степен оръжия за тази борба. Това никой не може да не признае. Но молим, какво могат те да ни помогнат, когато не ще бъдем в състояние да ги употребяваме, когато всички знания, спечелени тука, остават за удовлетворение, само наличните ни интереси, когато те ще бъдат като богата златна рудница, заровена в земята, никому не полезна. Да бъдем скрити задругите, не полезни никому с[ъс] знанията си – това е непростимо за нас. Нужно е да се саморазвием, нужно е да придобием привичката да даваме и другиму да знае това, което сме придобили, ако искаме да бъдем полезни на ближните си, ако искаме да оправдаем, до колкото се може, надеждите възлагани нам. Ний искаме да бъдем полезни на Родината си, искаме да отплатим с балсам за всяка капнала кръв от челата на нашите бащи и братя, искаме най-после, да сме тяхно утешение и гордост. А как можем достигна това?.

Ето защо, г. Директоре, ний желаем да основем ученическо дружество по образеца на всички подобни. Нуждата от подобно дружество се особено силно чувствува сега, когато нашето отечество се намира в такъво ненормално положение. Нужни са съзнателни и смели борци с разните пропаганди от една страна и с невежеството и пороците на бащите и братята ни от друга. Че дружествата докарват съзнание на членовете им, че силно спомагат за развитието им, че те подготвят именно такива борци -това е повече от очевидно.

Влезте, молим, господин Директоре, в нашето положение и дайте нужните средства за достигание на нашето искание и, вярвяме, ще се съгласите с благородното стремление.

/ Кирил Пърличев до директора на Солунската гимназия – 1891 г. Солун /