…Това е мнението на по-първите ни два вестника в Румелия за четите, които биха дръзнали да произвеждат некакво възстание в Македония; мнението, което твърде сходства с ония послания или окружни, които светите отци отправяха към верний български народ в времето на нетвърде–отдавнашните наши възстания за освобождение; това мнение нне сме чували да се исказва в трудните за нашето съществуване минути от хора, които си беха осигурили личното спокойствие и техните обикновенни съвети „ потрайте ще му дойде времето“  не се отличават по същност от това мнение, което също се изказва, от една страна, която е сполучила да си осигури горе-долу спокойствие и да се впуща в политикунание относително това, че време ли е сега в Македония да става възстание или не е ли по-добре да си стоят там мирни за избежение на големи злини. Как ще приемат това нашите братя Македонци, не е мъчно да се предусети; по всичка вероятност тия ще се отнесат към тях, също като ний едно време, което тъй скоро забравихме, се отнасяхме към увещанията на разните послания и окръжни на нашите архипастири. Но тогаз ний презирахме тие съветници и уверени в правотата на своите действия не се стараяхме да  предвиждаме злочестените, които би ни посетили от борбата с един силен неприятел, ние нямахме време да политикуваме за последствията и не обръщахме внимание на „благоразумните“ съвети, защото те излизат от единични лица, а сега Македонците слушат подобни съвети от ръководителите на общественото мнение на една страна, от която те, ако и не очакват действителна помощ, то поне имат право да се надяват на нейното съчувствие и че борците за тяхната свобода ще се ползват от пълно уважение от наша страна и че, поне, ние няма да ги наричаме „ безсмислени размирници“ и „ предатели на отечеството си“.

Ние можем сега, като си осигурихме спокойствието, да се занимаваме с политика, колкото ни е угодно, но само нямаме право да оскърбяваме оние, които отекчени от поробванието се опитват да променят несносното си положение, може би, по нашето мнение, с средства непрактични, но за тех единствено сгодни. 

Но възможно ли е да си предположим, че изказаното от тие вестници мнение е мнението на обществото, мнението на свободните Българи? Не, тъй не могат да мислят построителите на черешовите топове; оние, които изгориха собствените си жилища, които изложиха градовете си хиляди нещастия, в борбата за свободата си. Ние не разсъждахме за последствията когато правихме въстания, ние бехме въдушевени с идеята само за освобождение. Ние плетохме венци и възпевахме нашите геройски чети, които тъй cмело хвъргаха в опасността за идеята на свободата; Хаджи Димитър, Бенковски, Волов, Кочо, не беха за нас безсмислени размирници и народни предатели, а славни народни герои, имената на които се произнасят от нас с уважение. Защо да отнемаме от Македонците подобни герои, защо да вземаме сега ролята на по-стари братя и от височината на нашето задоволено спокойствие да им оказваме, че те трябва за сега да търпят, ще дойде време и за техното освобождение и ги натякваме, че тий са имали смелостта да мислят за възстание. Ако не сме в състояние да им дадем действителна помощ, то поне не трябва да ги оскърбяваме. Преди всичко, ние треба да се турим в тяхното положение и тогази да политикуваме.