Илинден 1903 година е символ и олицетворение на свободния дух. На този ден моят дядо, както и хиляди революционери, взеха съдбовното решение – или ще съм свободен, или ще умра. Всички те бяха осъзнали, че най-висшето човешко благо свободата не може да се постигне без саможертва. За да се достигне до безсмъртната мисъл на Борис Сарафов за свободата: „ Свободата не се дава, а се взима, не е една ока хлеб, да си го купиш. Който ще ти я даде, дава ти я колкото иска и до кога иска. Нема нищо по-лесно, отколкото да си вземеш свободата: требва само да кажеш „или ще бъда свободен или ще умра! Па и ако искаме други да ни помогнат да ни се даде свобода, требва да покажем, че сме достойни за нея.“    той и неговите другари извървяха много дълъг и кървав път с апогей Илинденското въстание. Великият подвиг продължи и след ужасите последвали въстанието. Десетилетия наред революционерите със своята саможертва доказваха, че вярата свободата на Македония е жива.  Това бе възможно единствено поради подкрепата на населението в Македония понесло всички ужасни последствия от революционната дейност. Народът, който до последния момент успя да запази датата на въстани в тайна, като разби митовете за предателство, страх и покорство, проля кръвта на най-достойните си синове, за да напише с нея една от най-светлите страници в своята история. Народът, който окрилен от вярата бе готов в незасъхналата от гробове пръст, да копае нови окопи в защита  своята свобода и независимост, показал с делата си, че Илинден не е последната дата от неговата история.

Да се почита празнично деня на Свети Илия и като ден на революционния дух бе възможно единствено на територията на българската държава. Инициатор на годишните чествания бе добре организираната многобройна емиграция от Македония, която намираше радушен прием от българската общественост и съдействие от държавните институции.  По цялата територия на България на Илинден се провиждаха многохилядни манифестации почитащи делото на революцията и паметта на отдалите живота си за свободата на Македония. Спомена за илинденската епопея бе светъл лъч към съзнанието на всеки, който притежава способност да чувства величието и страданието на миналото, независимо от племенни, социални и политически различия. На Илинден всички отдаваха почит на поробена Македония, на загиналите за нейната свобода и демонстрираха вяра, че Македония отново ще бъде свободна. Идеята за свободата на Македония обединяваше всички и прикриваше различията в нейното тълкуване. За мнозинството представата за свобода се свеждаше до завръщане в родината и възможност за нормален човешки живот.

Три десетилетия, всяка година, македонската емиграция приемаше отбелязването на светлата дата  като свой дълг. Не безучастни бяха и управляващите в Царство, които бяха чести гости на банкетите, които се даваха по случай  празника. Това разбирателство бе разрушено на 19 май 1934 година с поредната държавна забрана на ВМРО и легалните македонски братства. Въпреки това, Илинденската организация, макар и неформално продължи да отбелязва Илинден, но вече в много ограничен мащаб и само в средите на македонската емиграция. По време на Втората световна война, българската държавата се присети, че администрирането на така наречените Новоосвободени територии, т.е. Македония, няма да мине без възобновяване на Илинденската организация, но в условията на войната организационно скопената  македонска емиграция не е в състояние да придаде празничност на Илинден.  Комунистическата власт взе управленческите структури на македонската емиграция в свои ръце и аранжираше празнуването според партийните възгледи. Малцина отбелязваха празника. Освен служебните лица и верните на партията комунисти с македонски произход, участващи в празниците по задължение, присъстваха и некомунисти, които вярваха, че на Илинден се почита завета на техните предци. Във всички случаи празнуването на Илинден беше единствено възможно с одобрение и под режисура на отговорните за идеологията в БКП партийци и чиновници.  С настъпването на „ демокрацията“, чедо на посткомунизма, настъпи и промяна в празнуването на Илинден. Ръководната роля на комунистите бе иззета от много и най-различни патриоти. Македонската емиграция, поради много причини, които не са обекта на писанието, бе маргинализирана и нейното място като организатор на илинденските празници се зае от многото и различни патриоти в повечето случаи на държавна или партийна издръжка, все храненици на държавния бюджет. Едни от тях се нанесоха в Македонския дом и го превърнаха в своя партийна централа. Те се считаха за монополисти по македонската тема и заедно с други партийци, чиновници, учени, изхранващи се пряко или косвено от патриотичната тема, възродиха илинденските празници, като им придадоха държавна помпозност. Официални лица, гвардейци и политици отдаваха чест на илинденци, обаче, в тази празнична картина липсваше един много важен елемент от миналото – македонската емиграция. Илинденските церемонии показаха, че държавата в лицето на партиите и държавните чиновници зачитаха историческия ден. Това продължи до момента, в който държавно-чиновническата система отказа да работи поради държавно-партийна криза. На 121 годишнина от Илинденското въстание площадите останаха без македонска емиграция, държавници и партийци. С тях изчезнаха и многото и най-различни патриоти, вероятно и те се умориха да адвокатстват на „ висшите интереси“.  В действителност не държавно-партийната криза е причината изброените по-горе активисти да не отбележат Илинден с довчерашните почести. Причината е, че с обезличаването на македонската емиграция до голяма степен се обезличи илинденският дух внесен от пределите на Македония, който бе истинската същност на илинденските празници. Навярно политиците ще възобновят парадността на Илинден, но никога не ще върнат илинденския дух.